ДЕН 1: ИРУН - САН СЕБАСТИАН
Маршрут: Ирун - Доностия/Сан Себастиан
Разстояние: 27 км Общо времетраене: 8 часа и 50 минути Чисто ходене: 6 часа и 50 минути Обща денивелация: +1100/-1100 м |
|
Карта на маршрута
Височинен профил на маршрута
Алармата на телефона ни буди в 06:00 часа. Ставаме, оправяме се набързо и се възползваме частично – тоест пием само кафе – от сервираната за всички закуска. Благодарим на хоспиталерото, вземаме си довиждане и чуваме за пръв път думите, които ще ни съпътстват незименно оттук насетне: Буен Камино! Лек път!
Пред входа на албергето друг поклонник прави снимка, която по-късно ще накара косите ни да настръхнат. Толкова ли сме били дебели наистина, когато сме тръгнали? Да, телата ни значително ще се смалят и източат през следващия месец и половина…
И така … започва се!
Тръгваме на северозапад по улиците на заспалия Ирун – южната част от тройната градска агломерация около Чингуди – дълбокия залив на устието на река Бидасоа. Две от частите на този триделен баски град са в Испания – това са Ирун и Хондарибия на левия бряг на реката. Отсреща, на френска земя, е Хендайе. Между Ирун и Хендайе водите на реката обикалят малкия Остров на фазаните, който днес една година е под опеката на Ирун, а на следващата – под властта на Хендайе. На това парче земя през 1659 г. е подписан прословутият Пиренейски мир между Испания и Франция, а през 1940 г. са се срещнали Хитлер и Франко.
В самия Ирун няма какво особено да се види. Причината за това е, че старинното градче е унищожено от бомбардировки по време на испанската гражданска война през 30-те години на XX в. По-идиличен облик има Хондарибия, но минаването оттам би увеличило немалко днешния ни маршрут, поради което напускаме Ирун и без да влизаме в Хондарибия, се отправяме към Язкибел.
Пред входа на албергето друг поклонник прави снимка, която по-късно ще накара косите ни да настръхнат. Толкова ли сме били дебели наистина, когато сме тръгнали? Да, телата ни значително ще се смалят и източат през следващия месец и половина…
И така … започва се!
Тръгваме на северозапад по улиците на заспалия Ирун – южната част от тройната градска агломерация около Чингуди – дълбокия залив на устието на река Бидасоа. Две от частите на този триделен баски град са в Испания – това са Ирун и Хондарибия на левия бряг на реката. Отсреща, на френска земя, е Хендайе. Между Ирун и Хендайе водите на реката обикалят малкия Остров на фазаните, който днес една година е под опеката на Ирун, а на следващата – под властта на Хендайе. На това парче земя през 1659 г. е подписан прословутият Пиренейски мир между Испания и Франция, а през 1940 г. са се срещнали Хитлер и Франко.
В самия Ирун няма какво особено да се види. Причината за това е, че старинното градче е унищожено от бомбардировки по време на испанската гражданска война през 30-те години на XX в. По-идиличен облик има Хондарибия, но минаването оттам би увеличило немалко днешния ни маршрут, поради което напускаме Ирун и без да влизаме в Хондарибия, се отправяме към Язкибел.
По пътя към Язкибел
Това внушително възвишение на атлантически бряг с изключително стръмни склонове и максимална височина около 550 метра над морското равнище се простира на разстояние от около 15 километра между Чингуди и устието на река Оярцун. В източния му край, на едно характерно стъпало между полите и билото му, е разположен Сантуарио де ла Вирхен де Гуадалупе – църквата на Девата от Гуадалупе, покровителка на Хонрадибия. Това е и първата ни цел за деня.
Достигаме я след първоначално плавно, а след това и стръмно изкачване, и сядаме да починем за малко и да изядем по един плод. Оттук се разкрива чудна гледка към залива Чингуди и трите слети в едно градчета около него. На заден план, зад Хендайе, съзираме обгърнатите в облаци последните издънки на Пиренеите. Още от самото начало красотата на природата ни грабва, за да не ни остави по целия ни сетнешен път …
Достигаме я след първоначално плавно, а след това и стръмно изкачване, и сядаме да починем за малко и да изядем по един плод. Оттук се разкрива чудна гледка към залива Чингуди и трите слети в едно градчета около него. На заден план, зад Хендайе, съзираме обгърнатите в облаци последните издънки на Пиренеите. Още от самото начало красотата на природата ни грабва, за да не ни остави по целия ни сетнешен път …
Първи поглед назад към Чингуди. В дъното се виждат най-западните възвишения на Пиренеите
След краткия отдих поемаме на запад, за да достигнем след малко разклон, на който имаме две възможности. Едната е да продължим направо, за да вървим по „традиционното“ трасе, което подсича Язкибел по южния му склон, откъм сушата. „Традиционно“, защото повечето поклонници избират именно този вариант, който е и по-лекият от двата. Ние, обаче, нямаме търпение да погледнем отвисоко и да видим океана нейде в ниското под нас. Затова поемаме надясно и започваме да се катерим по изровена пътечка право нагоре, по изключително стръмния склон към билото. Стръмнината е такава, че едва пъплим под тежестта на раниците.
Пълна наша противоположност в този момент са тичащите срещу нас хора, както и колоездачите, които буквално летят надолу по стръмнината независимо от трудния терен. Броят им е внушителен, а за нас това е първата среща с явлението „спортуваща Испания“ или, по-точно казано, спортуваща Баския. Язкибел е важно място от гледна точка на традицията на испанското професионално колоездене – обикновено именно на неговите стръмни склонове се решава кой ще е победителят в прочутото състезание „Класика Сан Себастиан“ – но не сме и предполагали какво множество от професионално оборудвани любители колоездачи (и бегачи) ще срещнем тук, а и по-сетне по Пътя.
На билото ни посреща каменна кула – първата от петте (някога шест) Тореонес де Язкибел – наблюдателни постове на това стратегическо място, строени по време на Втората Карлистка война в края на XIX в. Гледката от билото на Язкибел към залива, океана и дълбоко навътре в сушата обясняват решението за техния строеж.
Пълна наша противоположност в този момент са тичащите срещу нас хора, както и колоездачите, които буквално летят надолу по стръмнината независимо от трудния терен. Броят им е внушителен, а за нас това е първата среща с явлението „спортуваща Испания“ или, по-точно казано, спортуваща Баския. Язкибел е важно място от гледна точка на традицията на испанското професионално колоездене – обикновено именно на неговите стръмни склонове се решава кой ще е победителят в прочутото състезание „Класика Сан Себастиан“ – но не сме и предполагали какво множество от професионално оборудвани любители колоездачи (и бегачи) ще срещнем тук, а и по-сетне по Пътя.
На билото ни посреща каменна кула – първата от петте (някога шест) Тореонес де Язкибел – наблюдателни постове на това стратегическо място, строени по време на Втората Карлистка война в края на XIX в. Гледката от билото на Язкибел към залива, океана и дълбоко навътре в сушата обясняват решението за техния строеж.
Най-източната от Тореонес де Язкибел
И отново поглед назад към Чингуди
Малко по-късно, с вече поуспокоен пулс, достигаме следващата кула, където засичаме испанска двойка на средна възраст, която се снима. Виждайки фотоапарата в ръцете ни, те предлагат да ни снимат, след което им връщаме жеста. Така се запознаваме с Хикс и Игрек – хора, с които не можем да обменим и дума, но в следващите няколко дни ще си станем взаимно симпатични. Така, впрочем, се докосваме и до друга особеност на Пътя – хората, които вървят по него, остават безименни един за друг. В следващия месец и половина ще видим хиляди хора, с десетки от тях ще седим и ще говорим на различни теми, но онези, които питаха за нашите имена или чиито имена научихме ние, се броят на пръстите на едната ръка.
Продължаваме напред по билото, не смогвайки да въртим глави ту наляво, ту надясно – на юг към безкрайния планински свят на Баския, на север към великолепния Атлантик, миещ подножията на същите планини.
Продължаваме напред по билото, не смогвайки да въртим глави ту наляво, ту надясно – на юг към безкрайния планински свят на Баския, на север към великолепния Атлантик, миещ подножията на същите планини.
По билото на Язкибел
Докъдето стига погледът напред - планини и безкраен океан, затиснати от оловносивите облаци
Времето, което така или иначе не се отличава с безкрайна милост днес, сега съвсем се влошава, а върхът, който вече е на една ръка разстояние, постепенно потъва в гъста мъгла, от която започва да се цеди вода на ситни капки. Отказваме се да го „покоряваме“, подсичаме го от север и излизаме на билно асфалтово шосе, което след малко започва да се спуска стръмно – наистина изключително и все по-стръмно с всеки изминат километър! – към Пасая Донибане/Пасахес де Сан Хуан. В далечината виждаме крайната си цел за деня – Сан Себастиан.
След като тръгнахме от кота нула и преодоляхме близо 500 метра денивелация, сега сме в Пасахес и отново сме на морското равнище. Пътят ясно и категорично, от самото начало, ни заявява какво ни очаква, без да ни спестява нищо. И наистина, както ще установим през следващите дни, крайбрежното трасе е един безкраен низ от „нагоре“ и „надолу“. Това е така, защото то всъщност се движи напречно на криволичещи планински ребра, които се спускат до океана, за да потънат в дълбините му, разделени на свой ред от дълбоки речни долини.
И така, след умопомрачителното слизане седим на пейка на брега на естуара на река Оярцун, в градчето с двойно испано-баско име (както, впрочем, почти всяко населено място в Баския). Под нас плуват едри мързеливи риби, а по сравнително тясната, но явно дълбока река навлизат огромни кораби, които са малко по-малки от цялото градче.
И така, след умопомрачителното слизане седим на пейка на брега на естуара на река Оярцун, в градчето с двойно испано-баско име (както, впрочем, почти всяко населено място в Баския). Под нас плуват едри мързеливи риби, а по сравнително тясната, но явно дълбока река навлизат огромни кораби, които са малко по-малки от цялото градче.
То, всъщност, представлява една къса улица с по един ред старинни къщи от всяка страна. Тази идилична картина е увенчана от малък манастир на стръмно възвишение, в което се разполага и поклонническо алберге. Ако някой е твърде уморен от досегашния път, има възможност да отседне тук.
Идилията на това място е помрачена от тъпа болка в коляното на женската част от нашия мил и сплотен колектив, за която все още не подозираме, че ще се превърне в хроничен проблем през следващите седмици и в определен момент ще постави под съмнение успешния завършек на начинанието. Да, слизането от Язкибел не остана без последствия …
След леко хапване се надигаме отново и се преместваме с няколко десетки метра към кея, където се качваме на моторна лодка, която ни прехвърля на отсрещния бряг на реката, в градчето Пасахес Сан Педро (Пасаи Сан Педро).
След леко хапване се надигаме отново и се преместваме с няколко десетки метра към кея, където се качваме на моторна лодка, която ни прехвърля на отсрещния бряг на реката, в градчето Пасахес Сан Педро (Пасаи Сан Педро).
Устието на река Оярцун
Пасахес де Сан Педро и фериботната лодка, която след малко ще ни прехвърли през реката
Довиждане, Пасаи Донибане ...
Без да губим време, започваме отново да се изкачваме по тесни криволичещи улички, които след малко подминават църквата и гробищата и ни отвеждат извън селището, за да се озовем на асфалтирана алея, водеща на север към мястото, където реката среща океана. Там се разполага старинният фар Фаро де ла Плата. Наслаждаваме се на красотата на това място, хвърляме прощален поглед към гордия Язкибел и продължаваме високо над морския бряг в западна посока. Движим се по пътека, провираща се сред внушителни папрати и цветя по северните склонове на възвишението Монте Улиа и срещаща се от време на време със старинен римски акведукт.
Отново на високо, над устието на Оярцун ...
Поглед назад към Язкибел
Фаро де ла Плата
Римският акведукт
След малко пътеката завива на юг, към вътрешността, и ни извежда на асфалтирана алея, която прекосява облагородена и превърната в парк крайградска гора в източната част на Сан Себастиан, след което се спуска надолу по западните склонове на Монте Улиа, за да навлезе в града и покрай плажа Суриола да ни отведе – прехвърляйки по мост устието на река Урумеа – в южното подножие на Монте Ургул – хълмът, около който някога възникнал един от важните баски градове Доностия/Сан Себастиан.
Времето се оправя, а Сан Себастиан е вече в краката ни
Макар днес градът да е гигантска (за мащабите на Баския) агломерация, все още ясно си личи старинната му част (Парте Виеха) в подножието на Монте Ургул, заключена между възвишението, устието на реката и може би най-яркия символ на днешния град – залива Ла Конча (Мидата) с опасващия го почти отвсякъде едноименен плаж и характерния остров на входа му – Исла де Санта Клара.
Макар да съществува от поне хиляда години и векове наред да е бил едно от важните пристанища на Баския, а също така и спирка по Пътя на Св. Яков, градът започва големия си възход в средата на XIX в., когато лекарите на испанската кралица Исабел II я посъветвали да укрепи разклатеното си здраве чрез почивка край бреговете на залива Ла Конча. Редица испански аристократи и богати представители на буржоазията последвали примера на кралицата, вследствие на което градът бързо се превърнал в моден курорт. В края на деветнадесетото столетие той официално е обявен за лятна резиденция на испанските монарси, а през първата световна война става място, където редица изтъкнати европейци търсят мир и спокойствие. Златните години намират края си в 1925 г., когато казината са затворени, а несигурността по време на гражданската война има катастрофални последици за града в качеството му на курортен център. През следващите две десетилетия мащабна индустриализация променя драстично облика му, за да възвърне донякъде стария си блясък благодарение на учредения в средата на миналия век международен филмов фестивал, който е ежегодно събитие и до ден днешен.
Крайната ни цел за деня – албергето в Доностия – се намира в западната част на града. Пребити от умора и прилично сгорещени, вървим няколко километра по крайбрежните му улици и булеварди, подминавайки огромните плажове и завиждайки – къде благородно, къде не толкова – на излегналите се върху тях стотици и хиляди хора. Само за едно ги жалим – заради отлива са принудени да вървят повече от сто метра от чадърите и кърпите си, за да достигнат водата.
Макар да съществува от поне хиляда години и векове наред да е бил едно от важните пристанища на Баския, а също така и спирка по Пътя на Св. Яков, градът започва големия си възход в средата на XIX в., когато лекарите на испанската кралица Исабел II я посъветвали да укрепи разклатеното си здраве чрез почивка край бреговете на залива Ла Конча. Редица испански аристократи и богати представители на буржоазията последвали примера на кралицата, вследствие на което градът бързо се превърнал в моден курорт. В края на деветнадесетото столетие той официално е обявен за лятна резиденция на испанските монарси, а през първата световна война става място, където редица изтъкнати европейци търсят мир и спокойствие. Златните години намират края си в 1925 г., когато казината са затворени, а несигурността по време на гражданската война има катастрофални последици за града в качеството му на курортен център. През следващите две десетилетия мащабна индустриализация променя драстично облика му, за да възвърне донякъде стария си блясък благодарение на учредения в средата на миналия век международен филмов фестивал, който е ежегодно събитие и до ден днешен.
Крайната ни цел за деня – албергето в Доностия – се намира в западната част на града. Пребити от умора и прилично сгорещени, вървим няколко километра по крайбрежните му улици и булеварди, подминавайки огромните плажове и завиждайки – къде благородно, къде не толкова – на излегналите се върху тях стотици и хиляди хора. Само за едно ги жалим – заради отлива са принудени да вървят повече от сто метра от чадърите и кърпите си, за да достигнат водата.
Централният плаж на Сан Себастиан, заливът Ла Конча и Монте Ургул (снимка: spaintravelsuite.com)
В крайна сметка, окончателно смазани от умора, стигаме в албергето. То се разполага в кооперация в оживен жилищен квартал и представлява едно общо помещение с няколко десетки двуетажни легла. Заплащането е на принципа donativo. Оставяме по пет евро, избираме си легла (пристигнали сме достатъчно рано, за да имаме все още възможност за избор) и отиваме да се изкъпем. Двата душа и четирите тоалетни без седалки на тоалетните чинии, които са на разположение на поклонниците, се намират на горния етаж.
След банята установяваме, че албергето не предлага завивки. Предната вечер в Ирун получихме одеяла, но хоспиталерите в Сан Себастиян ни дават да разберем, че това е по-скоро приятно изключение, отколкото правило. Защо, по дяволите, оставихме чаршафите си в София?!
Така или иначе, обаче, намираме изход от ситуацията благодарение на доброволките в албергето, които ни упътват към китайски магазин, намиращ се на две преки оттук. В това гигантско „левче“ се намират най-невероятни неща, сред които и чудесни комплекти от изключително леки чаршафи (18 евро всеки), които ще ни служат вярно в следващия месец и половина. В интерес на истината има и спални чували, но те са твърде малки за нашите размери и се отказваме от тях.
Връщаме се в албергето и заварваме истинска лудница. Хора прииждат ежеминутно. Сред най-забележителните гледки е група от млади и изключително шумни момичета, говорещи изключително странен френски. На всичкото отгоре започват разговор с доброволките в албергето на абсолютно непознат за нас език. Бързо съобразяваме, че си говорят на баски – едните номинално испанки, а другите французойки.
Последните се настаняват на втория етаж, току до тоалетните, на пода, върху постелки и тук-таме чували. Явно са се договорили да спят там съвсем за без пари, тъй като в албергето все още има места. Създават впечатление за мърли и са наистина такива. На другата сутрин една от тях решава практически да се окъпе в една от мивките, с което направо ме отказва от миене на зъбите.
Ние пък отиваме на плажа и топим морни крака в океана. О, колко е хубаво …
След това намираме ресторантче, в което се разполагаме прегладнели и с настървение очакваме сервитьорката. Тя пристига и с дружелюбна усмивка отказва да ни сервира храна, тъй като е 19 часа, а вечеря ще се предлага едва след 21 часа. Така се сблъскваме с една от особеностите на испанската кухня – предлагането на храна в точно определени времеви отрязъци, при това изключително неудобни от гледна точка на режима на поклонника и работните времена на албергетата.
Макар ресторантът да е недалеч от албергето и то ще затвори едва в 22 часа – т. е. теоретично бихме могли да изчакаме вечерята – си даваме сметка, че към 21 часа вече ще сме живи умрели под завивиките и не можем да чакаме толкова. Затова изпиваме по една наливна бира в компанията на симпатично куче, чакащо смирено стопанина си пред обущарски дюкян, и намираме най-близкия супермаркет, в който си купуваме храна както за утрешния път, така и за вечеря.
След банята установяваме, че албергето не предлага завивки. Предната вечер в Ирун получихме одеяла, но хоспиталерите в Сан Себастиян ни дават да разберем, че това е по-скоро приятно изключение, отколкото правило. Защо, по дяволите, оставихме чаршафите си в София?!
Така или иначе, обаче, намираме изход от ситуацията благодарение на доброволките в албергето, които ни упътват към китайски магазин, намиращ се на две преки оттук. В това гигантско „левче“ се намират най-невероятни неща, сред които и чудесни комплекти от изключително леки чаршафи (18 евро всеки), които ще ни служат вярно в следващия месец и половина. В интерес на истината има и спални чували, но те са твърде малки за нашите размери и се отказваме от тях.
Връщаме се в албергето и заварваме истинска лудница. Хора прииждат ежеминутно. Сред най-забележителните гледки е група от млади и изключително шумни момичета, говорещи изключително странен френски. На всичкото отгоре започват разговор с доброволките в албергето на абсолютно непознат за нас език. Бързо съобразяваме, че си говорят на баски – едните номинално испанки, а другите французойки.
Последните се настаняват на втория етаж, току до тоалетните, на пода, върху постелки и тук-таме чували. Явно са се договорили да спят там съвсем за без пари, тъй като в албергето все още има места. Създават впечатление за мърли и са наистина такива. На другата сутрин една от тях решава практически да се окъпе в една от мивките, с което направо ме отказва от миене на зъбите.
Ние пък отиваме на плажа и топим морни крака в океана. О, колко е хубаво …
След това намираме ресторантче, в което се разполагаме прегладнели и с настървение очакваме сервитьорката. Тя пристига и с дружелюбна усмивка отказва да ни сервира храна, тъй като е 19 часа, а вечеря ще се предлага едва след 21 часа. Така се сблъскваме с една от особеностите на испанската кухня – предлагането на храна в точно определени времеви отрязъци, при това изключително неудобни от гледна точка на режима на поклонника и работните времена на албергетата.
Макар ресторантът да е недалеч от албергето и то ще затвори едва в 22 часа – т. е. теоретично бихме могли да изчакаме вечерята – си даваме сметка, че към 21 часа вече ще сме живи умрели под завивиките и не можем да чакаме толкова. Затова изпиваме по една наливна бира в компанията на симпатично куче, чакащо смирено стопанина си пред обущарски дюкян, и намираме най-близкия супермаркет, в който си купуваме храна както за утрешния път, така и за вечеря.
И ние - както и кучето - сме излъгани в очакванията си ...
Връщаме се при албергето и правим това, което вършат и мнозина други поклонници в същия момент – присядаме на една пейка и похапваме сладко-сладко от съдържанието на найлоновите пликове. Почти веднага след това си лягаме и – преди още да се е стъмнило съвсем – потъваме в непробуден сън.
Comment Form is loading comments...