Снимка: qrz.com
НАЧАЛОТО
9 август 2013 г., петък
Маршрут: София – Мадрид – Билбао – Ирун
„Уан … тттттикет … ттттттту …Пппппппамплона … ппппплийз”.
Тази фраза, изречена в 11:08 минути местно време на 9 август 2013 г. на летището в Мадрид ни доближи до убийство на човешко същество толкова, колкото не сме били в целия си досегашен живот. Но нека не избързваме …
Няколко часа по-рано ставаме по първи петли, след като буквално не сме мигнали цяла нощ. И как да спиш в навечерието на най-голямото приключение на живота си? Въртим се в леглото, задавайки си въпрос след въпрос: не забравихме ли нещо?; няма ли да се успим?; няма ли да стане най-после време за ставане, за да тръгнем?
Кафе, цигари, кафе, цигари – разсънвайки се, отброяваме нервно последните мигове преди отпътуването, след което нарамваме раниците, проверяваме последно да не сме оставили включени електроуреди и отворени прозорци, и тръгваме на път. Довиждане, home, sweet home, ще се видим – ако е рекъл Господ – след месец и половина.
Не много след това таксито ни оставя на летището. Чек-ин, половинчасово нервно чакане да ни повикат, след което най-после сме в самолета. Излитаме и след тричасов полет, в който далеч под нас се редуват планини и морета, наближаваме летище „Барахас” в Мадрид. Слизаме на терминал T4S точно по разписание в 09:30 часа местно време.
Не бяхме закупили предварително билети от Мадрид до началната точка на нашия път – Ирун, защото не знаехме дали самолетът няма да закъснее и да изгубим заплатената сума. Предварително сме планували да отидем с автобус до Сан Себастиан на атлантическото крайбрежие, откъдето било с автобус, било с влак да изминем последните тридесетина километра до Ирун. Автобусът тръгва в 11:15 часа. Спокойни сме, защото имаме близо два часа, в които просто да вземем багажа си и да се качим на автобуса.
Но … животът, както е добре известно, е това, което се случва, докато ние кроим своите планове. Първият проблем, с който се сблъскваме, е свързан с това как да намерим лентата за багажа си? Барахас, както подобава на главното летище на многомилионен град, е огромно съоръжение, из което започваме да се лутаме досущ като Астерикс и Обеликс в сградата на държавната администрация в Рим. Ескалатори – нагоре и надолу, коридори – насам и натам, паспортен контрол, отново ескалатори и коридори, роботизирано влакче до терминал Т4, след което отново ескалатори и коридори, за да се озовем най-накрая пред лентата за багаж, на монитора над която се мъдри „Sofia”. Ура, най-после сме тук! Но … багаж все още няма.
Няма … и продължава да няма. Часът е вече 10:30. Започваме да се изнервяме, защото изпуснем ли този автобус, следващият за Сан Себастиян е три часа след това и ще пристигнем в Ирун твърде късно. Това би означавало, че може и да не успеем да спим там, където сме запланували.
Минутите отлитат, а багажът все още го няма. Мислим да идем до терминала за продажба на билети, докато чакаме, но ако багажът се забави толкова, че автобусът замине без нас? Изнервящата ситуация изглежда, че няма да свърши никога …
Най-после лентата тръгва и по нея започват да пъплят багажите на чакащите. Нашите, разбира се – по закона на Мърфи – не са сред първите, но за щастие не са и последни. Вземаме ги и хукваме да търсим терминала на фирма „Alsa”, която обслужва линията Мадрид – Сан Себастиан. Оказва се, че това не е толкова проста задача. Решаваме да не разчитаме на инстинктите си на следотърсачи и като нормални туристи да се обърнем към служителите на отдел „Информация”. Гише с такъв надпис съзираме току до нас. На него, обаче, има бележка, която ни препоръчва да отидем на съседното такова, а стрелка любезно сочи посоката. Следвайки указанието на стрелката, откриваме следващата „Информация”, но само за да установим, че там не само няма служители, но няма и бележка, няма и стрелки. Защо, Господи!?
И в този момент го съзираме. Гише, над което има едър надпис ALSA. Слава Богу! Радостта ни е кратка – метална решетка ни дава да разберем, че то е затворено. От няколко минути вече сме в дванадесетия час. До отпътуването на автобуса остават десетина минути. Слаба утеха ни дава бележка, уверяваща ни, че служителят ще се върне до 15 минути. Пред нея стои възрастен човек, който също чака за билет. Чинно се нареждаме зад него, разбирайки, че нищо в този момент не зависи от нас. Каквото – такова.
И – о, чудо! – след няма и две минути пристига служителката на ALSA, държаща сандвич в едната ръка и плик с дребни монети в другата. Причините за кратката й почивка се изясняват. Без много суетене тя вдига решетката и започва работа.
И в този момент от устата на човека пред нас излиза ужасяващо бавно произнесената фраза „„Уан … тттттикет … ттттттту …Пппппппамплона … ппппплийз”. Да, Господ е веселяк! Не стига всичко останало, но е решил нашето изпитание да е с „пълна програма”, включваща заекващ чужденец. Наистина, на косъм бяхме от убийство на себеподобен!
Все пак „моментът отмина”, а почти веднага след това потенциалната ни жертва се снабди с билет и ни отстъпи място пред гишето. „Дос бийетес пара Сан Себастиан, пор фавор!”, успяваме да скалъпим, след което идва студеният душ – автобусът е разпродаден! Да, явно да си вземеш билет в последния момент от Мадрид до най-големия курортен град на испанския Атлантик в разгара на отпускарския сезон е „кауза пердута”. Бърза справка с други възможни варианти показва, че има свободни места в автобуса до Билбао, тръгващ едновременно с този до Сан Себастиан. Той е по-отдалечен от Ирун, но все пак е приемлив вариант. Трескаво плащаме билетите за Билбао и направо оттук закупуваме и две места в автобуса оттам до Ирун.
В 11:14 часа сме на автобусния терминал. В 11:15 часа автобусът пристига, а минута след това вече е потеглил. Започва пътуването ни на испанска земя!
Ако трябва с една дума да опишем околностите на Мадрид, ще трябва да изберем „жълто”. Магистралата към Билбао ни отвежда на север през безкрайна жълта и равна като тепсия равнина, която във всички посоки се слива с небето, като само на север хоризонтът е затворен от Система Сентрал, величествената планинска верига, разсичаща испанската Месета на две почти равни части. От двете ни страни се редуват типови селища от еднакви еднофамилни къщи, които на испански се наричат urbanización. Спуснатите им външни ролетни щори свидетелстват за онова, което не можахме да усетим на прохладното летище и в климатизирания автобус – нечовешката августовска жега, притискаща по-голямата част от Иберийския полуостров. Термометрите сочат близо 40 градуса.
Постепенно магистралата, наречена Аутовиа дел Норте, напуска равнината и започва да се изкачва в планината Сиера де Гуадарама. Това е името на тази част на Система Сентрал. Наслаждаваме се на суровите й, оголени, безлесни и каменисти склонове и осъзнаваме, че виждаме неща, които са ни дълбоко познати отнякъде, макар за пръв път да стъпваме в Испания. В един момент ни проблясва, че наблюдаваме пейзажи, виждани десетки пъти по телевизията и в киносалоните, пейзажи, характерни за филмите, позиционирани в североамериканския Югозапад. Да, едва ли е случайно, че в Аризона, Невада, Ню Мексико и Тексас испанските конкистадори са се чувствали като у дома си.
Прехвърляме високия над 1400 метра проход Пуерто де Сомосиера и започваме спускането си към равнината на Бургос. Тя отново е жълтеникава, но не толкова равна, колкото тази на Мадрид. Хълмистият пейзаж, простиращ се до безкрая, изпълнен с житни поля и овощни градини, не ни позволява да скучаем нито за миг.
По някое време автобусът отбива от магистралата, за да направи почивка в Лерма. Там имаме възможност да посетим тоалетна и да похапнем. Вземаме по един сандвич и безалкохолно и похапваме край автобуса. Изведнъж чуваме с изненада „Здравейте”, произнесено на чист български език. Симпатичен мъж на средна възраст ни се представя като бай Димо, който се е зарадвал да чуе българска реч. Бай Димо е един от стотиците хиляди българи, установили се кратковременно или по-трайно в Испания, за да търсят препитание и по-добър живот. Специално на него му е провървяло – ръководи малък бизнес (естудио дел арте) с дървени играчки, каквито не се срещали в Мадрид. Отивал в Билбао, за да прекара отпуската си на северното испанско крайбрежие. От дума на дума се оказва, че дори имаме общи познати. От него научаваме, че в Мадрид вече има дори специални български училища, читалища, магазини. Ясно е, че голяма част от сънародниците ни там няма никога да се завърнат в родината. Бай Димо, изглежда, ще е един от тях. Дори крои планове как да вземе при себе си и синовете си, които е момента завършват висшето си образование в София.
Пътят ни продължава, без да влизаме в Бургос. Подминавайки го, продължаваме на североизток към столицата на Баския – Витория, чието баско име е Гастеис, но преди да я достигнем, тръгваме на север към Билбао. Тук някъде пейзажът се променя рязко. Хълмистата равнина на Бургос отстъпва място на планините на Баския. Контрастът е удивителен – този планински и полупланински свят е зелен, толкова наситено зелен, че чак е невероятно, че сме почти в средата на август. И тъй като човешкият ум има склонността да нагажда наблюдаваното спрямо обичайните си представи, ни се струва, че сме в късна пролет нейде из Предбалкана между Ябланица и Ловеч.
Криволичейки из теснините на баските планини, магистралата неумолимо приближава Билбао. Прехвърляйки една последна височина, автобусът започва няколкокилометрово спускане и навлиза в града. Удивително, но точно в 16:00 часа, с точност до минутата, той плавно паркира на автогарата недалеч от стадион „Сан Мамес”.
Имаме час и половина до автобуса за Ирун и решаваме да се отдадем на кратка разходка из града, без да се отдалечаваме твърде от автогарата. Минаваме покрай стадиона и установяваме, че е полуразрушен с цел цялостното му обновяване. За жалост предпазни огради не ни позволяват да стигнем останките на това легендарно съоръжение, за да си вземем някакво дребно камъче или парченце бетон от него. Усилието да го носим над хиляда километра би било нищожно пред перспективата да съхраним частица от оригиналната конструкция на едно от най-известните спортни съоръжения в Европа. Но така или иначе не успяваме да сторим това.
Това е по-новата част на Билбао, така нареченото Ensanche (разширение), водещо историята си от втората половина на XIX век. Красиви постройки със столетна история се редуват с нови, свръхмодерни сгради, потънали в зеленина.
Маршрут: София – Мадрид – Билбао – Ирун
„Уан … тттттикет … ттттттту …Пппппппамплона … ппппплийз”.
Тази фраза, изречена в 11:08 минути местно време на 9 август 2013 г. на летището в Мадрид ни доближи до убийство на човешко същество толкова, колкото не сме били в целия си досегашен живот. Но нека не избързваме …
Няколко часа по-рано ставаме по първи петли, след като буквално не сме мигнали цяла нощ. И как да спиш в навечерието на най-голямото приключение на живота си? Въртим се в леглото, задавайки си въпрос след въпрос: не забравихме ли нещо?; няма ли да се успим?; няма ли да стане най-после време за ставане, за да тръгнем?
Кафе, цигари, кафе, цигари – разсънвайки се, отброяваме нервно последните мигове преди отпътуването, след което нарамваме раниците, проверяваме последно да не сме оставили включени електроуреди и отворени прозорци, и тръгваме на път. Довиждане, home, sweet home, ще се видим – ако е рекъл Господ – след месец и половина.
Не много след това таксито ни оставя на летището. Чек-ин, половинчасово нервно чакане да ни повикат, след което най-после сме в самолета. Излитаме и след тричасов полет, в който далеч под нас се редуват планини и морета, наближаваме летище „Барахас” в Мадрид. Слизаме на терминал T4S точно по разписание в 09:30 часа местно време.
Не бяхме закупили предварително билети от Мадрид до началната точка на нашия път – Ирун, защото не знаехме дали самолетът няма да закъснее и да изгубим заплатената сума. Предварително сме планували да отидем с автобус до Сан Себастиан на атлантическото крайбрежие, откъдето било с автобус, било с влак да изминем последните тридесетина километра до Ирун. Автобусът тръгва в 11:15 часа. Спокойни сме, защото имаме близо два часа, в които просто да вземем багажа си и да се качим на автобуса.
Но … животът, както е добре известно, е това, което се случва, докато ние кроим своите планове. Първият проблем, с който се сблъскваме, е свързан с това как да намерим лентата за багажа си? Барахас, както подобава на главното летище на многомилионен град, е огромно съоръжение, из което започваме да се лутаме досущ като Астерикс и Обеликс в сградата на държавната администрация в Рим. Ескалатори – нагоре и надолу, коридори – насам и натам, паспортен контрол, отново ескалатори и коридори, роботизирано влакче до терминал Т4, след което отново ескалатори и коридори, за да се озовем най-накрая пред лентата за багаж, на монитора над която се мъдри „Sofia”. Ура, най-после сме тук! Но … багаж все още няма.
Няма … и продължава да няма. Часът е вече 10:30. Започваме да се изнервяме, защото изпуснем ли този автобус, следващият за Сан Себастиян е три часа след това и ще пристигнем в Ирун твърде късно. Това би означавало, че може и да не успеем да спим там, където сме запланували.
Минутите отлитат, а багажът все още го няма. Мислим да идем до терминала за продажба на билети, докато чакаме, но ако багажът се забави толкова, че автобусът замине без нас? Изнервящата ситуация изглежда, че няма да свърши никога …
Най-после лентата тръгва и по нея започват да пъплят багажите на чакащите. Нашите, разбира се – по закона на Мърфи – не са сред първите, но за щастие не са и последни. Вземаме ги и хукваме да търсим терминала на фирма „Alsa”, която обслужва линията Мадрид – Сан Себастиан. Оказва се, че това не е толкова проста задача. Решаваме да не разчитаме на инстинктите си на следотърсачи и като нормални туристи да се обърнем към служителите на отдел „Информация”. Гише с такъв надпис съзираме току до нас. На него, обаче, има бележка, която ни препоръчва да отидем на съседното такова, а стрелка любезно сочи посоката. Следвайки указанието на стрелката, откриваме следващата „Информация”, но само за да установим, че там не само няма служители, но няма и бележка, няма и стрелки. Защо, Господи!?
И в този момент го съзираме. Гише, над което има едър надпис ALSA. Слава Богу! Радостта ни е кратка – метална решетка ни дава да разберем, че то е затворено. От няколко минути вече сме в дванадесетия час. До отпътуването на автобуса остават десетина минути. Слаба утеха ни дава бележка, уверяваща ни, че служителят ще се върне до 15 минути. Пред нея стои възрастен човек, който също чака за билет. Чинно се нареждаме зад него, разбирайки, че нищо в този момент не зависи от нас. Каквото – такова.
И – о, чудо! – след няма и две минути пристига служителката на ALSA, държаща сандвич в едната ръка и плик с дребни монети в другата. Причините за кратката й почивка се изясняват. Без много суетене тя вдига решетката и започва работа.
И в този момент от устата на човека пред нас излиза ужасяващо бавно произнесената фраза „„Уан … тттттикет … ттттттту …Пппппппамплона … ппппплийз”. Да, Господ е веселяк! Не стига всичко останало, но е решил нашето изпитание да е с „пълна програма”, включваща заекващ чужденец. Наистина, на косъм бяхме от убийство на себеподобен!
Все пак „моментът отмина”, а почти веднага след това потенциалната ни жертва се снабди с билет и ни отстъпи място пред гишето. „Дос бийетес пара Сан Себастиан, пор фавор!”, успяваме да скалъпим, след което идва студеният душ – автобусът е разпродаден! Да, явно да си вземеш билет в последния момент от Мадрид до най-големия курортен град на испанския Атлантик в разгара на отпускарския сезон е „кауза пердута”. Бърза справка с други възможни варианти показва, че има свободни места в автобуса до Билбао, тръгващ едновременно с този до Сан Себастиан. Той е по-отдалечен от Ирун, но все пак е приемлив вариант. Трескаво плащаме билетите за Билбао и направо оттук закупуваме и две места в автобуса оттам до Ирун.
В 11:14 часа сме на автобусния терминал. В 11:15 часа автобусът пристига, а минута след това вече е потеглил. Започва пътуването ни на испанска земя!
Ако трябва с една дума да опишем околностите на Мадрид, ще трябва да изберем „жълто”. Магистралата към Билбао ни отвежда на север през безкрайна жълта и равна като тепсия равнина, която във всички посоки се слива с небето, като само на север хоризонтът е затворен от Система Сентрал, величествената планинска верига, разсичаща испанската Месета на две почти равни части. От двете ни страни се редуват типови селища от еднакви еднофамилни къщи, които на испански се наричат urbanización. Спуснатите им външни ролетни щори свидетелстват за онова, което не можахме да усетим на прохладното летище и в климатизирания автобус – нечовешката августовска жега, притискаща по-голямата част от Иберийския полуостров. Термометрите сочат близо 40 градуса.
Постепенно магистралата, наречена Аутовиа дел Норте, напуска равнината и започва да се изкачва в планината Сиера де Гуадарама. Това е името на тази част на Система Сентрал. Наслаждаваме се на суровите й, оголени, безлесни и каменисти склонове и осъзнаваме, че виждаме неща, които са ни дълбоко познати отнякъде, макар за пръв път да стъпваме в Испания. В един момент ни проблясва, че наблюдаваме пейзажи, виждани десетки пъти по телевизията и в киносалоните, пейзажи, характерни за филмите, позиционирани в североамериканския Югозапад. Да, едва ли е случайно, че в Аризона, Невада, Ню Мексико и Тексас испанските конкистадори са се чувствали като у дома си.
Прехвърляме високия над 1400 метра проход Пуерто де Сомосиера и започваме спускането си към равнината на Бургос. Тя отново е жълтеникава, но не толкова равна, колкото тази на Мадрид. Хълмистият пейзаж, простиращ се до безкрая, изпълнен с житни поля и овощни градини, не ни позволява да скучаем нито за миг.
По някое време автобусът отбива от магистралата, за да направи почивка в Лерма. Там имаме възможност да посетим тоалетна и да похапнем. Вземаме по един сандвич и безалкохолно и похапваме край автобуса. Изведнъж чуваме с изненада „Здравейте”, произнесено на чист български език. Симпатичен мъж на средна възраст ни се представя като бай Димо, който се е зарадвал да чуе българска реч. Бай Димо е един от стотиците хиляди българи, установили се кратковременно или по-трайно в Испания, за да търсят препитание и по-добър живот. Специално на него му е провървяло – ръководи малък бизнес (естудио дел арте) с дървени играчки, каквито не се срещали в Мадрид. Отивал в Билбао, за да прекара отпуската си на северното испанско крайбрежие. От дума на дума се оказва, че дори имаме общи познати. От него научаваме, че в Мадрид вече има дори специални български училища, читалища, магазини. Ясно е, че голяма част от сънародниците ни там няма никога да се завърнат в родината. Бай Димо, изглежда, ще е един от тях. Дори крои планове как да вземе при себе си и синовете си, които е момента завършват висшето си образование в София.
Пътят ни продължава, без да влизаме в Бургос. Подминавайки го, продължаваме на североизток към столицата на Баския – Витория, чието баско име е Гастеис, но преди да я достигнем, тръгваме на север към Билбао. Тук някъде пейзажът се променя рязко. Хълмистата равнина на Бургос отстъпва място на планините на Баския. Контрастът е удивителен – този планински и полупланински свят е зелен, толкова наситено зелен, че чак е невероятно, че сме почти в средата на август. И тъй като човешкият ум има склонността да нагажда наблюдаваното спрямо обичайните си представи, ни се струва, че сме в късна пролет нейде из Предбалкана между Ябланица и Ловеч.
Криволичейки из теснините на баските планини, магистралата неумолимо приближава Билбао. Прехвърляйки една последна височина, автобусът започва няколкокилометрово спускане и навлиза в града. Удивително, но точно в 16:00 часа, с точност до минутата, той плавно паркира на автогарата недалеч от стадион „Сан Мамес”.
Имаме час и половина до автобуса за Ирун и решаваме да се отдадем на кратка разходка из града, без да се отдалечаваме твърде от автогарата. Минаваме покрай стадиона и установяваме, че е полуразрушен с цел цялостното му обновяване. За жалост предпазни огради не ни позволяват да стигнем останките на това легендарно съоръжение, за да си вземем някакво дребно камъче или парченце бетон от него. Усилието да го носим над хиляда километра би било нищожно пред перспективата да съхраним частица от оригиналната конструкция на едно от най-известните спортни съоръжения в Европа. Но така или иначе не успяваме да сторим това.
Това е по-новата част на Билбао, така нареченото Ensanche (разширение), водещо историята си от втората половина на XIX век. Красиви постройки със столетна история се редуват с нови, свръхмодерни сгради, потънали в зеленина.
Из потъналата в зеленина нова част на сгушилия се сред красивите планини на Баския град
Слонът Клементе, направен от цветя, пред конгресния център в Билбао
Сред всичко това блести с причудливата си архитектура си сградата на музея на модерните изкуства „Гугенхайм”, символизиращ трансформацията на Билбао от традиционен индустриален център в съвременно културно средище.
Музеят Гугенхайм в Билбао (снимка: de.wikipedia.org)
Вървим именно към него по крайречната алея на водната артерия на Билбао – Риа Нервион, гледайки наляво и надясно, но също и часовниците си. Почти успяваме да го достигнем, но току пред него тръгваме обратно, тъй като установяваме, че сме се отдалечили достатъчно от автогарата и е време да се връщаме. По обратния път попадаме на мобилна „хеладерия” – будка за сладолед. Топлото време и доброто ни настроение ни подтикват да изядем един сладолед, като поръчваме „гранде”-варианта, който ни струва малко над 3 евро. Срещу тази сума получаваме сладолед в такъв обем, че се считаме щастливи, задето сме поръчали само един. Вървим по улицата, ядем колкото можем от него, а той бавно се разпада пред очите ни, правейки всичко възможно да омаскари новите ни обувки. В един момент нещата стават толкова нетърпими, че спираме и го изяждаме на един дъх. С усти и езици, загубили всякаква чувствителност, пристигаме обратно на автогарата, където не след дълго се качваме на автобуса за Ирун.
Той има да измине малко над 100 километра по атлантическата магистрала, която се вие из красивите баски планини. Красотата навсякъде около нас е изумителна, но особено великолепие виждат очите ни около градчето Дуранго, разположено в подножието на увенчани със скалисти зъбери върхове, достигащи височина от 1300 метра. Когато ги гледаш буквално от морското равнище, гледката е особено импозантна!
Той има да измине малко над 100 километра по атлантическата магистрала, която се вие из красивите баски планини. Красотата навсякъде около нас е изумителна, но особено великолепие виждат очите ни около градчето Дуранго, разположено в подножието на увенчани със скалисти зъбери върхове, достигащи височина от 1300 метра. Когато ги гледаш буквално от морското равнище, гледката е особено импозантна!
Дуранго в подножието на масива Анбото на свечеряване (снимка: durango-euskaraz.net)
След кратка отбивка в Сан Себастиан, където слизат почти всички пътници и ние оставаме кажи-речи сами в автобуса, продължаваме пътя си към Ирун. Около 19:00 часа слизаме на автогарата. Достигнали сме началната точка на своето пътешествие.
Нямаме време за суетене. Оставяме GPS-а да ни заведе по най-краткия маршрут до албергето, в което трябва да спим тази вечер. То се намира на втория етаж на кооперация недалеч от центъра на градчето. Хоспиталерата ни посреща любезно, но езиковата бариера ни принуждава да си общуваме с нея най-вече на езика на глухонемите. Така или иначе успяваме да свършим най-важното – снабдяваме се с поклоннически паспорт, сдобиваме се и с мида на св. Яков, изобщо се дегизираме в изцяло пилигримски вид.
В Ирун както спането, така и паспортът и мидата се заплащат на принципа „donativo”. Оставяме по шест евро на човек и заемаме посочените ни от хоспиталерата легла – двуетажна вишка в едно от четирите помещения на албергето, предвидени за спане. Всъщност албергето е някогашен голям апартамент, заемащ цял етаж от въпросната кооперация.
Нямаме време за суетене. Оставяме GPS-а да ни заведе по най-краткия маршрут до албергето, в което трябва да спим тази вечер. То се намира на втория етаж на кооперация недалеч от центъра на градчето. Хоспиталерата ни посреща любезно, но езиковата бариера ни принуждава да си общуваме с нея най-вече на езика на глухонемите. Така или иначе успяваме да свършим най-важното – снабдяваме се с поклоннически паспорт, сдобиваме се и с мида на св. Яков, изобщо се дегизираме в изцяло пилигримски вид.
В Ирун както спането, така и паспортът и мидата се заплащат на принципа „donativo”. Оставяме по шест евро на човек и заемаме посочените ни от хоспиталерата легла – двуетажна вишка в едно от четирите помещения на албергето, предвидени за спане. Всъщност албергето е някогашен голям апартамент, заемащ цял етаж от въпросната кооперация.
Стаичката, в която ще спим. Багажите ни вече отдъхват край отредените ни от хоспиталерата легла
Малката, спретната и минималистично оборудвана кухня на албергето
Изкъпваме се в една от двете намиращи се на разположение на поклонниците бани и решаваме да излезем, за да си набавим храна както за вечеря, така и за утрешния път. Буквално на тридесет метра вляво от входа на албергето съзираме супермаркет, който ни посреща с „народни” цени или – казано другояче – сходни или дори малко по-ниски от обичайните за същите стоки в България. Чудесно, даже много добре!
Пазаруваме със свръхзвукова скорост, защото до края на работното време не остава много – в 20:30 часа кепенците ще хлопнат. След това се прибираме обратно в албергето, където чинно изчакваме да се освободи малката масичка в кухнята, за да седнем и да похапнем набързо. В 22:00 часа настъпва вечерният час - албергето затваря, а кухнята се заключва. Малко преди това ние сме в леглата. Застъпилият като нощна смяна „хоспиталеро” минава по стаите и гаси лампите. Нямаме друг избор – както ние, така и останалите четирима в нашата стая, освен да заспим. Така или иначе след този дълъг първи ден и хилядите километри път организмът ни иска точно това. Почти веднага потъваме в мъртвешки сън.
Пазаруваме със свръхзвукова скорост, защото до края на работното време не остава много – в 20:30 часа кепенците ще хлопнат. След това се прибираме обратно в албергето, където чинно изчакваме да се освободи малката масичка в кухнята, за да седнем и да похапнем набързо. В 22:00 часа настъпва вечерният час - албергето затваря, а кухнята се заключва. Малко преди това ние сме в леглата. Застъпилият като нощна смяна „хоспиталеро” минава по стаите и гаси лампите. Нямаме друг избор – както ние, така и останалите четирима в нашата стая, освен да заспим. Така или иначе след този дълъг първи ден и хилядите километри път организмът ни иска точно това. Почти веднага потъваме в мъртвешки сън.
Comment Form is loading comments...