ДЕН 5: МАРКИНА-ШЕМАЙН - МЕНДАТА-ЕЛЕШАЛДЕ
Маршрут: Маркина-Шемайн - Мендата-Елешалде
Разстояние: 18 км Общо времетраене: 6 часа и 40 минути Чисто ходене: 5 часа Обща денивелация: +690/-550 м |
|
Карта на маршрута
Височинен профил на маршрута
И така, още преди първи петли отново сме на път. Прекосяваме Маркина от север на юг и продължаваме по асфалтово шосе в югозападна посока. Отдалечаваме се все повече от океана и навлизаме все по-дълбоко в баските планини. При Илунсар се отклоняваме вляво и продължаваме по асфалт към селцето Циорца. Пристигаме тук тъкмо когато на изток небето започва да изсветлява, позволявайки на силуетите на околните височини да се откроят на неговия фон.
Може би никой никога нямаше да е чул нищо за това сгушено сред баските планини мъничко селце, ако то не бе родно място на фамилията Болибар (на испански Боливар), част от която се изселва в Южна Америка и която дава на този континент един от най-великите му синове – Симон Боливар. В негова чест селцето носи двойно име – Циорца-Болибар, а за делото му напомня устроеният тук малък музей.
Може би никой никога нямаше да е чул нищо за това сгушено сред баските планини мъничко селце, ако то не бе родно място на фамилията Болибар (на испански Боливар), част от която се изселва в Южна Америка и която дава на този континент един от най-великите му синове – Симон Боливар. В негова чест селцето носи двойно име – Циорца-Болибар, а за делото му напомня устроеният тук малък музей.
Църквата на Циорца и паметникът на Симон Боливар пред нея
Пътят ни продължава със стръмно изкачване по каменна алея към манастира Серануца. Малко преди него се разкрива красива гледка назад към все още спящото селце.
Минути по-късно сме пред манастирската порта.
Старинната обител с повече от хилядолетна история е разположена на обгледна височина, от която се разкрива чудесна гледка към околните планини и най-вече към внушителния масив Монте Оис. Легендата разказва, че мястото на манастира е избрано от орел, който през 968 г., по време на честването на празника Успение Богородично в околните селища, грабнал човешки череп и го пуснал именно тук. За местните хора това било ясен знак, че трябва да отдават почитта си към Божията майка точно на това място и скоро след това те построили тук първата църква, около която впоследствие щял да се развие манастирът. Още през средновековието това е една от задължителните спирка по Пътя на Св. Яков. Към манастира е функционирала и болница за нуждите на пилигримите. Днес, след реставрацията в последните няколко десетилетия, тук има скромно, но добре оборудвано алберге с осем места.
На това изключително приятно, тихо и свято място правим първата си почивка за деня, като не забравяме да запечатаме видяното с няколко снимки. Може би не е случайно, че именно тук отново срещаме „приятните” си познати – испанското семейство от Язкибел, които са предпочели да спят тук, а не в Маркина.
На това изключително приятно, тихо и свято място правим първата си почивка за деня, като не забравяме да запечатаме видяното с няколко снимки. Може би не е случайно, че именно тук отново срещаме „приятните” си познати – испанското семейство от Язкибел, които са предпочели да спят тук, а не в Маркина.
Манастирът, погледнат от запад
Атриумът на манастирската църква
По пътя към Мунитибар
Продължаваме напред по черни пътища и пътеки към градчето Мунитибар, където спираме за кафе и лека закуска от домашно приготвена тортия. Масите са заети почти без изключение от поклонници, сред които изпъква доста любопитна двойка – възрастен холандец и много по-млада от него жена. Не успяваме да преценим дали тя е негова дъщеря или съпруга. Набиват се на очи не толкова с поведението си, колкото с външния си вид – класически „северноевропейски“ поклонници с натъпкани до горе поне 80-литрови раници, панталони с дълги крачоли и ризи с дълги ръкави (за да не бъдат унищожени от южното слънце) и тежки, изключително тежки високопланински обувки, които – можем да се басираме – превръщат всяка тяхна крачка в адско изживяване. В рязък контраст с тях е млада французойка само по спортно екипче и скромна (тип колоездачна) чантичка на кръста. Няма раница. Твърди, че просто е с малко, ултралеки и компактни дрехи. Възможно е, в крайна сметка какво знаем ние …
Напускаме Мунитибар и продължаваме по приятни алеи и пътеки напред. Класическият завършек на днешния маршрут е Герника; деветдесет процента от поклонниците ще се отправят именно натам. Ние, обаче, решаваме да не спим там (заради очакваното стълпотворение), а в Мендата, на два километра встрани от „класическия” път и с шансове за слабо посещение от страна на поклонници. Тъкмо затова малко след Олабе се отклоняваме от пътя за Герника и поемаме наляво по тесен асфалтов път, който се изкачва стръмно към Мендата.
Напускаме Мунитибар и продължаваме по приятни алеи и пътеки напред. Класическият завършек на днешния маршрут е Герника; деветдесет процента от поклонниците ще се отправят именно натам. Ние, обаче, решаваме да не спим там (заради очакваното стълпотворение), а в Мендата, на два километра встрани от „класическия” път и с шансове за слабо посещение от страна на поклонници. Тъкмо затова малко след Олабе се отклоняваме от пътя за Герника и поемаме наляво по тесен асфалтов път, който се изкачва стръмно към Мендата.
Внушителният Монте Оис, в чието подножие е Мендата, все още е обгърнат в мъгли
Кравите вече са будни ...
... но стопаните им все още се спотайват зад стените на красивите си и спретнати ферми
Мендата, впрочем, е името на цяла купчина махали и отделни ферми, пръснати на значителна площ. Централната махала се казва Елешалде. Това не е уникално селищно име, а тъкмо означение на подобна централна група постройки.
Мендата-Елешалде в подножието на Монте Оис
Албергето е в центъра на махалата (както и всичко останало, впрочем; там друго, освен „център“ няма). Помещава се в масивна триетажна постройка, на първия етаж на която има бар и туристически информационен център, а на втория – читалище със зала за детски забавления. Албергето е на третия етаж. Ключът за него е в съдържателя на бара. Ние сме първите пристигнали. Идентифицираме се и се настаняваме без проблеми в чисто новото и изключително чисто и подредено алберге. Къпем се и оттук насетне денят е пред нас. Решаваме да обиколим наоколо, за да задоволим любопитството си и да потърсим хранителен магазин.
Албергето в Мендата-Елешалде
Добре известно е, че всяко село си има местен луд, а в случая той не пропуска да ни се яви. Така или иначе това е единственият в момента човек наоколо, така че решаваме именно от него да се информираме за евентуален магазин. Нямало такъв, казва ни той, но за сметка на това „печелим” обиколка из всички местни забележителности, помещаващи се на площ една носна кърпа – църква, първи бар, втори бар, трети бар и игрище за пелота до църквата. Край на разходката. Човекът може и да беше луд, но за сметка на това бе изключително любезен. Благодарим му от сърце!
Църквата в Мендата-Елешалде
Като стана дума за игрището за пелота, няма как да не отворим скоба и да не кажем няколко думи за тази игра. Вече стана дума за това, че баските са народ, отдаден на спорта във всичките му форми и особено на колоезденето и тичането. Но едва ли има друго спортно занимание, което да може да се характеризира като баски национален спорт. Всъщност „пелота“ значи „топка“ на испански, и може да се отнася до всевъзможни игри с топка, та този спорт в Испания се нарича „пелота васка“, а баските го наричат простичко „пелота“ или „пилота“. Играта, която се играе с голи ръце или с помощта на дървена ракета и малка топка има различни варианти – може да наподобява скуош и да се играе с помощта на дървена или бетонна стена, а може и да се играе на игрище, при което двата отбора от по двама човека атакуват чуждото, респ. защитават своето поле, разделени от средна линия. Особено впечатляващ е вариантът на пелота, при който топката се посреща респ. връща с помощта на закривена плетена „кошница“ (шистера), която придава на топката невероятно ускорение. Баските твърдят, че този вариант е най-бързата игра на Земята, и може би не са далеч от истината, след като скоростта на топката най-често е над 250 км/ч, а понякога надминава 300 км/ч.
Почти няма баско селце или градче, което да е лишено от игрище за пелота, и Мендата-Елешалде не прави изключение. Ако ви се удаде възможност, не пропускайте да се насладите на тази игра, та ако ще да се играе от пълни аматьори. Гледката е впечатляваща!
Затваряме скобата. Междувременно „официна туризмо” отваря врати. Получаваме печати и заплащаме нощувката си. Жената, говореща приличен английски, потвърждава информацията за липса на магазин в селцето. Съветва ни да вземем автобус за Герника и да напазаруваме там.
Блестяща идея, впрочем, която ни позволява с един куршум да ударим два заека. Така или иначе държим да видим Герника и принципно мислехме на следващия ден да продължим пътя си именно натам. Бърза справка с картата, обаче, ни показва, че имаме възможност да вървим от Мендата към Лесама (следващата спирка по Пътя) и без да минем през Герника. Още по-добре!
Желанието ни да отидем още сега до Герника се усилва, след като жената ни обяснява, че утре нищо няма да работи. Виждайки недоумението ни – все пак е делничен ден! – допълва, че е национален празник в цяла Испания и всичко ще бъде затворено. Питаме я какъв е поводът, но тя не е уверена. Оказва се, че съдбата ни е отредила среща с може би единствения атеист в цяла Испания и със сигурност единствения в Еускади! Половинката ми, нали си е по-умната част от отбора ни, бързо съобразява каква дата сме днес и каква дата ще е съответно утре, и пита дали празникът не е във връзка с Успение Богородично. Жената няма отговор на този въпрос, но бърза справка с календар-бележник я кара да ни погледне изумено и да се изпълни със зле прикрито учудване, уважение и капка обожание. Може би точно по този начин някой коренен жител на Новия свят е гледал някой от нейните облечени в блестяща броня и възседнали чудни приказни зверове прадеди-конкистадори. Каква ирония, нали?
Та … Голяма Богородица е национален празник в Испания. Неочаквано за нас, но, както ще разберем по-сетне, това няма да е последният празник от този род, който ще постави под въпрос хранителния ни режим.
Е, вече е повече от ясно, че така или иначе трябва да се доберем до Герника днес. Не че не бихме могли да вечеряме в бара в Мендата, но перспективата да не получим никъде храна на утрешния ден не ни изпълва с особена радост. За наш късмет автобусът е след само половин час („апроксимадо“ – „приблизително“ – заявява с олимпийско спокойствие служителката в туристическия офис; разбира се, съгласяваме се ние, та все пак сме в южноевропейска страна). Закъснява „само“ с половин час от разписанието си – колкото да ни изнерви леко, но недостатъчно – но пък се оказва най-евтиното такси в Испания – за общо евро и половина вози само нас двамата до града. Вечерта, впрочем, ще се върнем отново сами.
Междувременно, докато чакаме автобуса, пред нас спира кола, от която се изтърсват двама пилигрими – явно дошли на стоп. Откъде, не е много ясно, но така или иначе не е наша работа. Оглеждат се за кратко току пред входа на албергето и отпрашват нанякъде. След малко се връщат с блуждаещи погледи. Решаваме – като люде, вече врели и кипели в Мендата и познаващи я откъм хастара – да се намесим и да внесем ред в объркания им свят. На английски даваме кратки указания къде е албергето и къде е официна туризмо. Неясно защо – явно висша сила им подшушва – питат дали не говорим немски. Разбира се, трябваше да се досетим – едва ли има хора, приличащи повече на „изпаднали германци”. Не знаят, впрочем, с кого си имат работа – английският ни е приличен, но немският ни е като роден, и жизнерадостно и доста по-подробно повтаряме указанията си на немски. Следва учудено и искрено „Данке“, след което изчезват да уреждат собствените си работи. Прочее, това не бе единственият случай, в който шокирахме хората по Пътя с лингвистичните си умения. Комбинираните ни познания по европейски езици (нали сме си чада на добрата стара социалистическа образователна система, за която „нямаше лабаво“) изключваха само скандинавските наречия, италиански и – по ирония на съдбата – испански. Тъкмо затова, ако не ни питаха изрично откъде сме, хората често си създаваха най-превратни представи за националната ни принадлежност.
Автобусът ни оставя на автогарата в Герника. Следобедна жега затиска града. Сиеста е. А в града е пълна лудница! Стълпотворение от хора на главната улица, а и не само на нея. Заведенията са пълни, пред всяко от тях има десетки хора, стиснали някаква алкохолна напитка в ръка и създаващи невъобразим шум. Лудницата е донякъде нетрадиционна – подсилена е от очакването за тридневна фиеста в града във връзка с Голяма Богородица, която, оказва се, не е само национален празник на Испания, а и празник на Герника и целия регион. Всички, буквално всички, са облечени в синьо и бяло – цветовете на традиционната местна носия. Някои от хората – предимно юноши и девойки, които са във ваканция, са облечени именно в традиционната носия, но освен тях всички останали носят най-малкото бели блузи или ризи, както и сини панталони или поли. Гледката е просто изумителна.
Почти няма баско селце или градче, което да е лишено от игрище за пелота, и Мендата-Елешалде не прави изключение. Ако ви се удаде възможност, не пропускайте да се насладите на тази игра, та ако ще да се играе от пълни аматьори. Гледката е впечатляваща!
Затваряме скобата. Междувременно „официна туризмо” отваря врати. Получаваме печати и заплащаме нощувката си. Жената, говореща приличен английски, потвърждава информацията за липса на магазин в селцето. Съветва ни да вземем автобус за Герника и да напазаруваме там.
Блестяща идея, впрочем, която ни позволява с един куршум да ударим два заека. Така или иначе държим да видим Герника и принципно мислехме на следващия ден да продължим пътя си именно натам. Бърза справка с картата, обаче, ни показва, че имаме възможност да вървим от Мендата към Лесама (следващата спирка по Пътя) и без да минем през Герника. Още по-добре!
Желанието ни да отидем още сега до Герника се усилва, след като жената ни обяснява, че утре нищо няма да работи. Виждайки недоумението ни – все пак е делничен ден! – допълва, че е национален празник в цяла Испания и всичко ще бъде затворено. Питаме я какъв е поводът, но тя не е уверена. Оказва се, че съдбата ни е отредила среща с може би единствения атеист в цяла Испания и със сигурност единствения в Еускади! Половинката ми, нали си е по-умната част от отбора ни, бързо съобразява каква дата сме днес и каква дата ще е съответно утре, и пита дали празникът не е във връзка с Успение Богородично. Жената няма отговор на този въпрос, но бърза справка с календар-бележник я кара да ни погледне изумено и да се изпълни със зле прикрито учудване, уважение и капка обожание. Може би точно по този начин някой коренен жител на Новия свят е гледал някой от нейните облечени в блестяща броня и възседнали чудни приказни зверове прадеди-конкистадори. Каква ирония, нали?
Та … Голяма Богородица е национален празник в Испания. Неочаквано за нас, но, както ще разберем по-сетне, това няма да е последният празник от този род, който ще постави под въпрос хранителния ни режим.
Е, вече е повече от ясно, че така или иначе трябва да се доберем до Герника днес. Не че не бихме могли да вечеряме в бара в Мендата, но перспективата да не получим никъде храна на утрешния ден не ни изпълва с особена радост. За наш късмет автобусът е след само половин час („апроксимадо“ – „приблизително“ – заявява с олимпийско спокойствие служителката в туристическия офис; разбира се, съгласяваме се ние, та все пак сме в южноевропейска страна). Закъснява „само“ с половин час от разписанието си – колкото да ни изнерви леко, но недостатъчно – но пък се оказва най-евтиното такси в Испания – за общо евро и половина вози само нас двамата до града. Вечерта, впрочем, ще се върнем отново сами.
Междувременно, докато чакаме автобуса, пред нас спира кола, от която се изтърсват двама пилигрими – явно дошли на стоп. Откъде, не е много ясно, но така или иначе не е наша работа. Оглеждат се за кратко току пред входа на албергето и отпрашват нанякъде. След малко се връщат с блуждаещи погледи. Решаваме – като люде, вече врели и кипели в Мендата и познаващи я откъм хастара – да се намесим и да внесем ред в объркания им свят. На английски даваме кратки указания къде е албергето и къде е официна туризмо. Неясно защо – явно висша сила им подшушва – питат дали не говорим немски. Разбира се, трябваше да се досетим – едва ли има хора, приличащи повече на „изпаднали германци”. Не знаят, впрочем, с кого си имат работа – английският ни е приличен, но немският ни е като роден, и жизнерадостно и доста по-подробно повтаряме указанията си на немски. Следва учудено и искрено „Данке“, след което изчезват да уреждат собствените си работи. Прочее, това не бе единственият случай, в който шокирахме хората по Пътя с лингвистичните си умения. Комбинираните ни познания по европейски езици (нали сме си чада на добрата стара социалистическа образователна система, за която „нямаше лабаво“) изключваха само скандинавските наречия, италиански и – по ирония на съдбата – испански. Тъкмо затова, ако не ни питаха изрично откъде сме, хората често си създаваха най-превратни представи за националната ни принадлежност.
Автобусът ни оставя на автогарата в Герника. Следобедна жега затиска града. Сиеста е. А в града е пълна лудница! Стълпотворение от хора на главната улица, а и не само на нея. Заведенията са пълни, пред всяко от тях има десетки хора, стиснали някаква алкохолна напитка в ръка и създаващи невъобразим шум. Лудницата е донякъде нетрадиционна – подсилена е от очакването за тридневна фиеста в града във връзка с Голяма Богородица, която, оказва се, не е само национален празник на Испания, а и празник на Герника и целия регион. Всички, буквално всички, са облечени в синьо и бяло – цветовете на традиционната местна носия. Някои от хората – предимно юноши и девойки, които са във ваканция, са облечени именно в традиционната носия, но освен тях всички останали носят най-малкото бели блузи или ризи, както и сини панталони или поли. Гледката е просто изумителна.
Тръгваме на разходка из центъра. Герника е свещеният град на Еускади! Макар собствено градската му история да не е твърде дълга – основан е чак в XIV в., Герника заема особено място в историята и сърцата на баските. Тук открай време е стоял „Арбол де Герника“ (Дървото на Герника) – свещен дъб, в сянката на който са правени общобаски събрания по ключови въпроси, и който впоследствие, след покоряването на земята им и включването й в състава на кастилската корона в края на XIV в., остава като символ на тяхното свободолюбие и извоювани особени права (т. нар. фуерос). Всеки новокоронован кастилски крал е спазвал традицията да се поклони пред Арбол и да потвърди готовността си да спазва привилегиите на населението на Еускади. Днес онова дърво вече го няма (запазеният под един нарочен павилион в центъра на Герника дънер само приблизително указва някогашното свещено място), но и до ден днешен всеки новоизбран президент на Баската автономия полага клетвата си именно тук, в Герника.
От старинната Герника, впрочем, няма запазено почти нищо. Причината за това е трагично събитие, което превръща града от общобаска забележителност в световна сензация, макар и по – меко казано – не твърде радостен повод. По време на испанската гражданска война баските се бият на страната на републиканските сили, при това твърде успешно, което принуждава Франко да прибегне до услугите на немския самолетен легион „Кондор“, който вече е бомбардирал републикански позиции в Малага, Аликанте и Мадрид. Но в Герника се разиграва нещо, което е прецедент в дотогавашното разбиране за водене на война – на 26 април 1937 г. тя е практически унищожена от бомбен килим. Това е първата масирана бомбардировка на граждански цели в историята – предвестник на ужасите на Втората световна война. Кошмарът ражда едно от най-прочутите произведения на изкуството на XX в. – забележителната картина „Герника“ на Пабло Пикасо, която ще имаме честта да видим по-късно в Мадрид.
От старинната Герника, впрочем, няма запазено почти нищо. Причината за това е трагично събитие, което превръща града от общобаска забележителност в световна сензация, макар и по – меко казано – не твърде радостен повод. По време на испанската гражданска война баските се бият на страната на републиканските сили, при това твърде успешно, което принуждава Франко да прибегне до услугите на немския самолетен легион „Кондор“, който вече е бомбардирал републикански позиции в Малага, Аликанте и Мадрид. Но в Герника се разиграва нещо, което е прецедент в дотогавашното разбиране за водене на война – на 26 април 1937 г. тя е практически унищожена от бомбен килим. Това е първата масирана бомбардировка на граждански цели в историята – предвестник на ужасите на Втората световна война. Кошмарът ражда едно от най-прочутите произведения на изкуството на XX в. – забележителната картина „Герника“ на Пабло Пикасо, която ще имаме честта да видим по-късно в Мадрид.
Из уютната Герника ... Сиестата вече е в разгара си, по улиците почти няма жива душа ...
След кратката разходка се информираме къде има „супермеркадо“. Оказва се, че голям хранителен магазин има на стотина метра от автогарата. Пазаруваме, отдаваме се на леко хапване и ... дремане над по чаша кафе в очакване на автобуса, който ще ни върне обратно в Мендата. И да искаме да посетим нещо по-културно, няма как, защото практически с края на сиестата ние трябва да се изнесем от града, а както е добре известно, по време на сиестата практически нищо не работи.
На автогарата виждаме залутан пилигрим. Решаваме, че няма къде да спи, и искаме да му помогнем, предлагайки му опцията Мендата. Испанец е, не възнамерява да спи в Герника, а е тръгнал към следващото алберге – в Еускерика, но няма кой да му каже с какъв автобус да стигне дотам (вече е много късно за продължаване пеша); най-слабо информирани са, впрочем, хората от информацията на автогарата!!! Оставяме го на съдбата му и се прибираме в Мендата. По-късно ще го видим пак.
Апропо, както ще научим на другия ден в Лесама, албергето в Герника се е пръскало по шевовете и мнозина е трябвало да се спасяват поедично по най-различни пожарни начини, вкл. спане в частни апартаменти на състрадателни жители на Герника. Определено решението ни да спим в Мендата е доста умно!
В Мендата похапваме отново и се наслаждаваме на залеза над „родопския” пейзаж на по чаша „вино бланко“ на обширната поляна в градината зад селския бар. Гледките оттук наистина са чудни, а особено впечатляваща е могъщата снага на Монте Оис, доминираща над околния пейзаж.
На автогарата виждаме залутан пилигрим. Решаваме, че няма къде да спи, и искаме да му помогнем, предлагайки му опцията Мендата. Испанец е, не възнамерява да спи в Герника, а е тръгнал към следващото алберге – в Еускерика, но няма кой да му каже с какъв автобус да стигне дотам (вече е много късно за продължаване пеша); най-слабо информирани са, впрочем, хората от информацията на автогарата!!! Оставяме го на съдбата му и се прибираме в Мендата. По-късно ще го видим пак.
Апропо, както ще научим на другия ден в Лесама, албергето в Герника се е пръскало по шевовете и мнозина е трябвало да се спасяват поедично по най-различни пожарни начини, вкл. спане в частни апартаменти на състрадателни жители на Герника. Определено решението ни да спим в Мендата е доста умно!
В Мендата похапваме отново и се наслаждаваме на залеза над „родопския” пейзаж на по чаша „вино бланко“ на обширната поляна в градината зад селския бар. Гледките оттук наистина са чудни, а особено впечатляваща е могъщата снага на Монте Оис, доминираща над околния пейзаж.
Пускаме лаптопа, проектираме трак за утрешния алтернативен маршрут, който ще подмине Герника, след което си лягаме, надявайки се да имаме спокойна нощ.
Така и става – макар албергето да се е понапълнило, не е и наполовина заето, а по неясни причини почти всички са в другото помещение. Дали не трябва да се къпем по често? Или пък Св. Яков ни смигна дружелюбно? Каквато и да е причината, потъваме в дълбок и непробуден сън.
Така и става – макар албергето да се е понапълнило, не е и наполовина заето, а по неясни причини почти всички са в другото помещение. Дали не трябва да се къпем по често? Или пък Св. Яков ни смигна дружелюбно? Каквато и да е причината, потъваме в дълбок и непробуден сън.
Comment Form is loading comments...