ПРЕХРАНАТА ПО ПЪТЯ НА СВЕТИ ЯКОВ
Храненето в Испания – и по-специално по Пътя на Свети Яков – „это дело тонкое“, както казват руснаците. Казано другояче, набавянето на храна понякога може да се превърне в приключение само по себе си. Причините за това са основно хранителните привички на испанците (които много държат да приучат към тях чужденеца, а не да се съобразяват с неговите нужди и навици), любовта им към ежедневната следобедна почивка (сиестата) и почивните дни в по-общ план, както и фактът, че далеч не във всяко населено място по Пътя можете да откриете места, в които се продава и/или сервира храна. Но всичко по реда си …
Основните начини за набавяне на храна в Испания са два – пазаруване в магазини и хранене в ресторанти. Първият от двата логично е по-евтиният вариант, но и вторият не е шокиращо скъп.
Цените в големите хранителни вериги в Испания са напълно съпоставими с тези в България. Някои неща са по-скъпи, други – по евтини, но като цяло крайната сума излиза на практика идентична. Асортиментът в тях също е много подобен на тези в българските магазини. Всички стоки са снабдени с етикети за цени и грамаж, както е обичайно по света и у нас. Пазаруването в големите хранителни вериги не изисква никаква езикова подготовка – отивате, гледате, харесвате, пълните кошницата или количката, плащате на касата с карта или в брой, и сте готови. Единственото, което ще чуете на касата, е въпросителното „Bolsa?“, т. е. „торбичка?“ (на което следва да отговорите съответно Si или No, gracias), и число, което (поне в първите дни) няма да разберете, отнасящо се до размера на сумата, която трябва да заплатите. Така или иначе последното не е никакъв проблем, доколкото въпросното число е изписано и на екрана на касовия апарат пред вас.
По-скъпи (понякога дори двойно) са малките хранителни магазини и особено тези в малките населени места. Причините – логично – са в логистиката и оборота. Нерядко се случва така, че асортиментът в тях се покрива напълно с този от големите вериги не просто от гледна точка на гамата на предлаганите продукти, но и като марки и производители; това е така, защото сравнително честа практика е собствениците на тези магазинчета да закупуват стоката си по цени на дребно от големите вериги и след това да я препродават на място, което – естествено – оскъпява нещата в значителна степен. Прочее, нерядко в селските магазинчета цени на стоките (или поне на една значителна част от тях) няма. Това не означава, че ще ви излъжат и че цената се определя според преценката на продавача за съответния клиент. Не, просто слагането на етикети е излишен труд и лукс, пък и така или иначе обичайната клиентела е запозната със стойността на стоките … По тази причина пазаруването на такива места често съдържа в себе си елемент на изненада и съспенс, които, обаче, никога не са фрапантни или водещи до неприятен послевкус в устата.
Практически във всеки по-голям супермаркет в Испания има заделен щанд – или най-малкото места в общите щандове – за продукцията на местни производители (сирена, колбаси и т. н.), което позволява на поклонника да се запознае с деликатесите, типични за всеки един регион, през който преминава. Учудващо е, че тези стоки в никакъв случай не са по-скъпи (или поне не драстично по-скъпи) от обичайната ширпотреба, така че само можем да препоръчаме поне отвреме на време да се посяга към тях.
Ако можем да говорим за разочарование по отношение на някаква част от асортимента в испанските хранителни магазини, то е по отношение на плодовете и зеленчуците. За средиземноморска и земеделска страна като Испания те се показаха като учудващо скъпи и на всичко отгоре с далеч по-лошо качество от предлаганото на българския пазар. В някои отношения – наличието най-вече на екзотични латиноамерикански продукти, свидетелстващи за миналото й на колониална сила и за все още тесните й връзки с някогашните й колонии в Южна Америка – испанският пазар надвишава по богатство българския, но това не е достатъчно да компенсира общото чувство на разочарование по отношение на растителните продукти там. Разбира се, не можем да твърдим, че това е общоиспанско явление; наблюденията ни така или се отнасят само до магазините, които срещнахме по Пътя.
Добра алтернатива на лошите зеленчуци в хипермаркетите са малките местни пазарчета из селцата и градчетата, които обаче са сравнително рядко явление, дори и заради факта, че са най-вече седмични, а не ежедневни. При положение, обаче, че се попадне на такова пазарче, то е чудесен вариант за набавяне на хубави местни зеленчуци и традиционни продукти, при това на съвсем прилични цени.
Що се отнася до готовите храни в испанските супермаркети, нещата са по-зле, отколкото сме свикнали в България. „Топли щандове“ се срещат рядко и обикновено предлагат някакви печива. Консервираните сготвени ястия като цяло са малко, много по-малко, отколкото могат да бъдат намерени в български супермаркет. При всички положения, ако се разчита на храна в магазините, тя бива най-вече сухоежбина (особено ако в съответното алберге няма кухня, в която човек поне да си свари/стопли някоя супа или спагети или пък поне да си опържи едни яйца).
Сравнително трудно е набавянето на малки еднократни разфасовки разтворимо кафе от типа на "нескафе 3 (или две) в 1" (каквито в България се продават под път и над път), така че ако имате възможност някъде да закупите подобни, запасете се с такива за (примерно) около седмица напред. Предвид факта, че далеч не всеки ден ще можете да разчитате на достатъчно рано отворило вратите кафене, те нерядко са единствен източник на сутрешна доза кофеин. Обикновено си ги разтваряхме в студена вода, а за целта освен еднолитровите бутилки за вода през цялото време носехме със себе си едно половин литрово шишенце от минерална вода.
Като цяло шокираща е цената на хляба, която понякога превишава в пъти обичайните за България цени. При все това има и достатъчно евтини хлябове, които са напълно съпоставими с българските цени, но те се срещат най-вече в големите хранителни магазини. В по-малките магазинчета и в нарочните хлебарници (или пекарни), наречени panadería, хлябът по правило е скъп.
Хлябът е издигнат в култ в Испания и може да бъде купен на най-неочаквани места, вкл. в книжарници или магазини за детски играчки. Може би най-популярният вид хляб е франзелата (на испански barra de pan – „пръчка хляб“), който е основата на испанската диета. Изключително честа гледка – особено около обяд, в миговете преди начеващата сиеста – са испанци (най-често жени, но нерядко и мъже), стиснали под мишница по една-две прясно изпечени франзели, които не след дълго ще бъдат унищожени по време на обилния обяд, предхождащ следобедната дрямка. Също така много често ще срещнете „баничарки“ или бусчета, които доставят хляб – и то тъкмо франзели – по къщите в малките населени места или по-отдалечените от цивилизацията ферми. Особено трогателна е гледката на „двойните“ пощенски кутии пред къщите, срещащи се тук-таме из селските местности, едната част от които е за писма, а другата за “pan” (хляб).
Въпросните панадерии предлагат – освен хляб – и различни други печива, както сладки, така и солени. Особено популярни са т. нар. empanadas (или empanadillas, когато са с по-малки размери) – тестени изделия с пълнеж (напр. от кайма или др.), които се продават било цели, било на грамаж.
Пекарните са, общо взето, единствените испански магазини, наподобяващи – макар и бегло – заведение за „бързо хранене“. Изобщо понятието „fast food“ е доста чуждо явление за лежерната Испания, в която доброто, обилно и продължително хапване на маса е издигнато в култ. Подобни места (вкл. чужди вериги като Макдоналдс, Бъргър Кинг или пък дюнерджийници пр.) ще срещнете само в най-големите испански градове и туристически центрове, където има и най-големи маси туристи. В дълбоката провинция те са на практика непознато явление.
Хранителните магазини понякога се крият зад най-неочаквани (от българска гледна точка) табели. Около седмица ни бе необходима да установим, че Autoservicio не е автосервиз, а магазинче в малко населено място за хранителни стоки на самообслужване (т. е. един вид мини-супермаркет). Нерядко, впрочем, отвън подобни места с нищо не подсказват, че иде реч за хранителни магазини. Иначе обичайното означение на подобен род магазини е tienda или mercado (за големите вериги – supermercado).
Закупените хранителни продукти или се изяждат някъде „на крак“, или могат да бъдат сготвени и изядени в кухнята на съответното алберге, ако то разполага с такава. Колчем се видехме в подобна възможност и най-вече ако разполагахме с нещо различно от микровълнова фурна, се отдавахме на вихрени родни кулинарни удоволствия за изумление на неизкушените в тънкостите на българската и балканска кухня западноевропейци.
Прочее, нерядко в албергетата може да бъде намерена храна, оставена от поклонници за нуждите на поклонници. Това най-често става тогава, когато някой е купил някаква храна, която не е могъл да изяде изцяло и е решил да не носи на другия ден със себе си. Тя е общодостъпна и няма нищо срамно в това да посегнете към нея. Понякога тя може да е животоспасяваща; в пътеписа по-сетне ще стане реч за това как веднъж оставени десет картофа, консерва домати и пакет спагети се превърнаха в чудна вечеря за двама българи, един германец, един каталунец и една италианка, попаднали на грешното място в грешното време и лишени от възможността да си набавят друга храна. В подобни случаи, обаче, трябва да се внимава да не изядете нечия чужда храна, защото понякога се случва така, щото в хладилниците освен оставени от предишни поклоннци продукти да има и храна на сегашните обитатели на албергето, които са си я закупили на обяд и са я сложили там, за да я изядат на вечеря. Тъкмо по тази причина обичаят е, когато нещо се оставя за последващо общо ползване, да се надписва. Ненадписаната храна като цяло не е обща.
Макар тютюнът да не е част от категорията „хранителни продукти“, иска ни се да кажем няколко думи и за него. Цигарите в Испания – както навсякъде из Западна Европа – са много по-скъпи от българските и особено страстните пушачи ще трябва да инвестират цяло състояние, ако искат да пушат цигари. За сметка на това тютюнът за лула е на идентични или по-ниски цени от българските, което превръща носенето на лула и принадлежностите към нея в особено ценно начинание. Стотината грама в повече в багажа са нищо на фона на спестената дву- или по-скоро трицифрена сума в евро при пушенето на цигари. Тютюн, прочее, не се продава навсякъде, а в специални магазини, на които пише Tabacos (Tabakoak в земята на баските); далеч не във всяко населено място има такива, така че силно препоръчваме – за да не изпаднете в тютюнева абстиненция – винаги да имате в себе си резервен пакет цигари или тютюн.
Хранителните магазини по правило не отварят твърде рано. Най-рано отварят (някои от) големите вериги, като това в най-добрия случай може да стане в 8:00 часа сутринта. Обичайното начало на работното време в между 9:00 и 10:00 часа. Малките магазини по правило затварят за три часа по обяд (обикновено между 14:00 и 17:00 или от 13:30 до 16:30) във връзка с традиционната сиеста. След още три изнурителни работни часа те хлопват кепенци най-късно към 20:00 часа. Този „вечерен час“ важи – с много малки изключения – и за големите вериги. От гледна точка на поклонника последните имат това предимство, че за тях законите на сиестата не важат и са отворени целодневно … или поне в повечето случаи. С огромно изумление установихме в градчето Ункера, че магазинът на една от големите испански хранителни вериги е затворен следобед тъкмо заради сиестата.
В събота магазините работят по правило до обяд. Само представителите на най-големите вериги в най-големите градове си позволяват лукса да работят до към привечер в събота. В неделя и по време на официални светски или религиозни празници на работещ магазин – било голям, било малък – не можете да разчитате по никакъв начин.
Основните хранителни вериги, на които можете да разчитате в Испания, са местни. Само в големи центрове като Билбао, Сантандер и др. можете да видите магазини на чужди вериги като LIDL, Carrefour и някои други. Най-популярната в земята на баските верига магазини са местните Eroski, ползващи се като цяло с лоша слава в останалите части на Испания заради подкрепата си към ЕТА. По тази причина рядко ще срещнете магазин на Eroski извън Баския. Прочее, част от политиката на фирмата за излъскване на имиджа й е подкрепата към Пътя на Св. Яков – тя подпомага някои албергета, маркировката (особено в Баския) и поддържа един от най-добрите сайтове, посветени на Пътя. Общо взето с напредването по Пътя се сменят и веригите магазини. Масово разпространена в Кантабрия е веригата Lupa, в Астурия властва Alimerka и т. н. Други популярни магазини са Mercadona, както и Coviran, който поддържа верига от средни и малки магазини в понякога доста малки селища. Любопитното е, че при Coviran няма единство на цените; магазините от веригата просто носят нейното лого, но най-често са отдавани за ползване на местни (дребни) предприемачи, които сами определят цените и асортимента си. Без да претендираме за пълна изчерпателност, считаме, че сме посочили основните вериги хранителни магазини и можем да преминем към другата част на очерка, а именно възможностите за прехрана в ресторанти и барове.
Типичната (ранна) испанска закуска е това, което англичаните наричат – най-вече под впечатленията си тъкмо от Испания, Франция и Италия – „континентална закуска“ (continental breakfast). Тя се състои по правило от кафе, мляко и различни тестени сладкиши (напр. кроасани с плодов или шоколадов пълнеж или хляб с масло/маргарин и сладко).
По-късно през деня (обичайно към 10:00) в испанските кафенета и барове (по-голямата част от тях тепърва отварят, малко са онези, които работят преди този час) се появяват т. нар. bocadillos – сандвичи от мини-франзели с колбас, сирене и др. Те са основните представители на „по-късната“ испанска закуска, която за разлика от по-ранната е солена. Наред с тях на клиента се предлагат и парчета tortilla. Това е типичният испански омлет с картофи и лук (tortilla de patatas), една от знаковите храни на Иберийския полуостров в последните няколко столетия (да не се бърка с централно- и южноамериканската царевична питка със същото име; „тортия“ на испански означава малка торта, само че в случая солена). Ако някъде в менютата срещнете „tortilla francesa“ (т. е. френска тортия), имайте предвид, че става дума за класическия познат и у нас омлет от яйца без никакви други добавки.
Въпросните bocadillos и парчета tortilla по правило нямат означени цени. Така или иначе, обаче, това не е чак толкова притеснително, тъй като в общия случай цените им са напълно разумни от българска гледна точка и се движат в диапазона между едно и две евро.
Подобна е цената на кафето, което можете да получите на закуска, а също така и в останалата част от деня, стига да намерите отворен бар или ресторант. Онези, които обичат да пият капучино, биха изхабили доста напразни усилия, ако искат да поръчват такова. Тази уж универсална дума е почти непозната в (Северна) Испания и най-често буди недоумение у сервитьора или бармана. Наместо това следва да се поръча café con leche (кафе с мляко), което само по себе си е капучино. Ако искате кафето ви да е в по-голяма чаша, поръчайте го изрично като grande (голямо), иначе ще се сдобиете с кафе или капучино в нещо подобно на напръстник. По-голямото количество не означава по-голяма цена.
Куриозно или не, но особено по отношение на кафето цената зависи от това къде в заведението ще го изпиете (особено в заведения, в които има сервитьор). Има три ценови категории в зависимост от мястото. Най-евтино е, ако го изпиете на бара. По-скъпо е, ако е на маса вътре в заведението, а най-скъпо е да го изпиете отвън, на т. нар. terraza, която изобщо не е задължително да е тераса, а просто маса на тротоара. Различната цена се формира от различното усилие, което персоналът трябва да вложи, за да ви достави поръчаното кафе. Подобно на много други места по белия свят и в Испания цената се формира основно от човешкия труд, а не от консуматива. Ето защо в едно и също заведение едно и също кафе може да ви струва между 50 цента и 2 евро. Не бъдете учудени от това.
Дотук си говорихме за барове и кафенета, в които основно се предлага закуска. Някои от тях могат да предложат и обяд и вечеря, но като цяло тези две хранения са прерогатив на ресторантите. Първото нещо, което трябва да запомните, е, че на практика нито едно испанско заведение не предлага целодневно храна – нещо, което прави и най-пропадналата българска кръчма.
Обядът се приготвя и сервира обичайно между 13:00 и 15:00. Понякога времевият прозорец е дори по-кратък. Вечеря не се предлага преди 20:00 часа, а най-често и след 21:00 часа. Между 15:00 и 20:00 часа на храна в ресторант или бар не можете да разчитате, дори ако сте готови да се готови да се разделите с някой бъбрек в името на това да я получите.
Именно с оглед на тази испанска привичка понякога за поклонника е изключително трудно да получи обяд и вечеря в ресторант. Най-често се получава така, че по (испанско) обедно време все още се върви и поклонникът гледа да не се бави с дълги (кратки няма!) обеди, особено ако бърза да стигне до алберге, в което може и да няма място за спане. Що се отнася до вечерите, те са проблематични с оглед на това, че ако очаквате тепърва да ви нахранят след 21:00 часа, може да се получи така, че да прехвърлите вечерния час на албергето и да останете да спите навън, макар да имате меко легло вътре.
Ако все пак попаднете на работещо заведение по обяд и имате време да му се насладите, имате два варианта – или да поискате цялостното меню на заведението и да избирате от него или да поръчате т. нар. menu del dia (дневно или както е по-известно у нас обедно меню). Имайте предвид, че ако искате цялостното меню на заведението, трябва да поискате la carta. Ако заръчате просто menu, ще ви донесат списъка с ястия, всключени в menu del dia.
Последното предлага част от асортимента на ресторанта, само че обединен в цялостни пакети от предястие, основно ястие и десерт. Обикновено има възможност за избор между три-четири вида предястия, пак толкова основни и същия брой десерти. Огромното предимство на „дневното меню“ е неговата изключително ниска цена на фона на обичайните за заведението. Така например салата за шест евро, основно за десет евро и десерт за три евро ви излизат двойно по-евтино като пакет в рамките на „дневното меню“, което се движи в ценовия диапазон между 9 и 12 евро. Цената действително е двойно по-ниска, като се има предвид, че в menu del dia задължително влиза подразбираща се порция хляб, както и възможност за избор между вода и вино. Ако сте двама човека и всеки от вас е поръчал по едно дневно меню, то двамата заедно получавате – в зависимост от желанието си – бутилка прилично вино или сидра или пък литър и половина минерална (газирана или не) вода.
В менютата на ресторантите има цени и общо взето това е единственото, което чужденецът, не владеещ испански, може да разбере от тях. Преводи на други езици липсват почти напълно; все пак испанският е световен език, а и особено заради горещата „любов“ между испанци и англосаксонци трудно ще срещнете (освен в градове като Мадрид и Барселона) меню на английски, па било то и в турситически центрове със значителен брой чужденци. Традиционните за българските менюта снимки на ястията, които позволяват поне повърхностна ориентация, са непознато явление в Испания. Като прибавим към това факта, че дори в заведенията на крайбрежните променади на световни туристически центрове като Сан Себастиан или Сарауц няма да срещнете сервитьор, говорещ английски, шансът ви да се сдобиете с представа какво точно сте поръчали е сведен до минимум. Така че поне в първите дни нещата опират до „проба-грешка“, след което вече човек започва да се ориентира безпроблемно.
Така или иначе обаче рисковете да се объркате фатално са минимални, доколкото в испанските ресторанти разнообразието на ястия не е твърде голямо, особено що се отнася до тези, които са включени в menu del dia. Предястието (entrado или primer plato) обикновено е някаква салата (най-често ensalada mixta, мешана салата с маруля или китайско зеле и някакви други зеленчуци като лук и домати) или (най-често в крайбрежните райони) paella от ориз и морски дарове. Макар да се твърди, че като такова може да служи и супа, такава не ни бе предложена на практика почти никъде, дори и под формата на традиционното испанско гаспачо. Веднъж с радост установихме наличето на супа в менюто, която впоследствие се оказа прост бульон с изсипани в него сварени спагети вместо фиде.
Основното ястие (plato principal, segundo plato) в огромната част от случаите е някакво месо (свинско или телешко, по-рядко риба) с гарнитура, която почти без изключение е т. нар. patatas con huevo, а именно пържени картофи и яйца на очи, най-често един брой.
Десертът най-често е flan (крем карамел, който се предлага под път и на път и испанците живеят с убеждението, че едва ли не те са го измислили), flan de queso (крем карамел с крема сирене в него), arroz con leche (мляко с ориз) или някакъв пудинг на шоколадова основа. По-непретенциозните заведения не се срамят да ви поднесат десерта така, както е закупен от магазина, т. е. в оригиналната му опаковка.
Асортиментът на вечерята рядко се различава от този на обяда с това изключение, че в случая вече не можете да заръчвате menu del dia, а само желаните ястия поотделно. По тази причина вечерята – ако искате да съответства като количество на обяда – ви излиза значително по-скъпа. Тук-там по пътя има заведения, които предлагат т. нар. вечерно menu del peregrino, което е идентично на обедното menu del dia. То може да се поръчва от поклонници срещу представяне на креденсиал, което спестява значителни разходи вечер. Така или иначе, обаче, такива заведения не са твърде чести, или това е така поне по пътищата, по които вървяхме ние (доколкото сме информирани, подобни поклоннически менюта са обичайно явление по Френския път).
Алкохолът в Испания се лее като из ведро, или поне по-леките напитки като вино и бира. Испанските бири са прилични. Най-често срещаните марки са San Miguel и Mahou, а с наближаването към края на Пътя все по-честа гледка е галисийската Estrella Galicia. Последната се води за най-хубавата испанска бира, но особена разлика с другите две марки няма, поне според нашите вкусови рецептори. Обичайната цена в заведение на голяма бира (0,5 литра) е средно 2 евро. Има и разфасофки от 330 мл, а най-куриозните са малките шишенца от по 250 милилитра, които са наистина умилителна гледка. Цените на бирата в магазините е съпоставима с българските цени.
Испанските вина като цяло не са най-доброто по рода си, но също така не попаднахме на вино, което да ни отврати. Вино се пие буквално по всяко време. Обичайна гледка по обяд е да видите пред заведенията тумби испанци, стоящи на крак на по чаша бяло (най-често) или червено вино и говорещи на висок глас, които след малко ще седнат по масите, за да се отдадат на дълъг обяд, полят обилно с бутилка вино. Подобна е и процедурата на вечеря, когато, обаче, аперитивът е по-често (в сравнение с обяда) бира. Няма нищо необичайно в часовете извън храненията да влезете в ресторант или бар и вместо кафе да поръчате ободряваща чаша бяло вино. Подобна чаша с вместимост 200-250 милилитра ще ви струва средно 1,50 евро, макар понякога да се налагаше да заплащаме фрапиращи цени от порядъка на 80-90 евроцента.
Накрая няма как да не отделим няколко реда на прословутите испански тапас/tapas (или пинчос/pintxos в Баския и Астурия. Буквалният превод на български е „тапа“; точният е „мезе“. Идеята е, че това са малки порции храна (миниатюрни сандвичи, ядки и др.) без строго определени характеристики, които имат за цел да „затапят“ изпития алкохол и да потиснат алкохолното опиянение. Казано другояче, това е испанският вариант на широко разпространена средиземноморска и близкоизточна традиция да не се пие, без да се консумира нещо. Някога тапас са били напълно безплатни; плащал се е само изпитият алкохол. Днес това вече не е точно така и то най-вече заради безпределната алчност на западноевропейския турист, който години наред е считал тапас за най-прекия път към тайнствата на испанската кухня, за запознаване с които е било достатъчно да поръча и изпие една бира, изяждайки междувременно всичко, което може да бъде изядено. Ето защо днес тапас са почти винаги платени, дори (и особено!) в популярните турситичеки тапас-барове. Много рядко ще имате удоволствието да седнете някъде, да поръчате чаша вино или бира, и собственикът и сервитьорът да ви донесат с тях – по прастара испанска традиция – чинийка с разнообразни хапки или ядки, за които не е нужно да платите.
С оглед на всичко казано по-горе бихме ви посъветвали внимателно да прецените възможностите за набавяне на храна. В почти всички справочници и сайтове са указани населените места, в които има хранителни магазини. Във всички случаи препоръчваме да имате хранителен запас за два дни през уикендите в раницата, защото дори да имате желание да потрошите някое евро в заведение, работещо такова може и да не намерите. Това важи с пълна сила и за дните, в които има някакви празници. В случай, че ще имате няколко поредни дни, в които ще вървите през селца и местности, в които няма нито хранителни магазини, нито барове, също се запасете предварително с храна.
Водата, от своя страна, не е проблем. По Пътя в общия случай има достатъчно обществени чешми (документирали сме видените от нас с GPS), а с оглед на това, че се минава сравнително често през населени места, набавянето на вода е лесна задача. Няма испанец, който да откаже да напълни бутилките ви с вода, стига само да кажете Buenas, agua, por favor!
И накрая няколко последни думи, посветени на работното време. Вече неколкократно стана дума за него и няма смисъл казаното да бъде повтаряно, но бихме искали да посъветваме поклонниците, тръгнали по Пътя, внимателно да се информират относно официалните почивни дни в Испания във времето, по което ще са там. Отделно от това нека се има предвид, че всяка испанска провинция има свой празничен календар, който допълва официалния държавен и увеличава броя на почивните дни. Всяко селище също има свой собствен празник (по подобие на нашите селски събори), на който съответното място изглежда сякаш поразено от бомба, а единственото раздвижване на хора е във връзка с църковна служба и тържествено шествие предиобед. След сиестата последните преливат в интензивна вечерна фиеста, но така или иначе нищо в съответното място не работи. Изобщо тези особености на испанския стил на живот трябва да се имат предвид, за да не се окаже поклонникът изправен пред перспективата да гладува ден-два.
Основните начини за набавяне на храна в Испания са два – пазаруване в магазини и хранене в ресторанти. Първият от двата логично е по-евтиният вариант, но и вторият не е шокиращо скъп.
Цените в големите хранителни вериги в Испания са напълно съпоставими с тези в България. Някои неща са по-скъпи, други – по евтини, но като цяло крайната сума излиза на практика идентична. Асортиментът в тях също е много подобен на тези в българските магазини. Всички стоки са снабдени с етикети за цени и грамаж, както е обичайно по света и у нас. Пазаруването в големите хранителни вериги не изисква никаква езикова подготовка – отивате, гледате, харесвате, пълните кошницата или количката, плащате на касата с карта или в брой, и сте готови. Единственото, което ще чуете на касата, е въпросителното „Bolsa?“, т. е. „торбичка?“ (на което следва да отговорите съответно Si или No, gracias), и число, което (поне в първите дни) няма да разберете, отнасящо се до размера на сумата, която трябва да заплатите. Така или иначе последното не е никакъв проблем, доколкото въпросното число е изписано и на екрана на касовия апарат пред вас.
По-скъпи (понякога дори двойно) са малките хранителни магазини и особено тези в малките населени места. Причините – логично – са в логистиката и оборота. Нерядко се случва така, че асортиментът в тях се покрива напълно с този от големите вериги не просто от гледна точка на гамата на предлаганите продукти, но и като марки и производители; това е така, защото сравнително честа практика е собствениците на тези магазинчета да закупуват стоката си по цени на дребно от големите вериги и след това да я препродават на място, което – естествено – оскъпява нещата в значителна степен. Прочее, нерядко в селските магазинчета цени на стоките (или поне на една значителна част от тях) няма. Това не означава, че ще ви излъжат и че цената се определя според преценката на продавача за съответния клиент. Не, просто слагането на етикети е излишен труд и лукс, пък и така или иначе обичайната клиентела е запозната със стойността на стоките … По тази причина пазаруването на такива места често съдържа в себе си елемент на изненада и съспенс, които, обаче, никога не са фрапантни или водещи до неприятен послевкус в устата.
Практически във всеки по-голям супермаркет в Испания има заделен щанд – или най-малкото места в общите щандове – за продукцията на местни производители (сирена, колбаси и т. н.), което позволява на поклонника да се запознае с деликатесите, типични за всеки един регион, през който преминава. Учудващо е, че тези стоки в никакъв случай не са по-скъпи (или поне не драстично по-скъпи) от обичайната ширпотреба, така че само можем да препоръчаме поне отвреме на време да се посяга към тях.
Ако можем да говорим за разочарование по отношение на някаква част от асортимента в испанските хранителни магазини, то е по отношение на плодовете и зеленчуците. За средиземноморска и земеделска страна като Испания те се показаха като учудващо скъпи и на всичко отгоре с далеч по-лошо качество от предлаганото на българския пазар. В някои отношения – наличието най-вече на екзотични латиноамерикански продукти, свидетелстващи за миналото й на колониална сила и за все още тесните й връзки с някогашните й колонии в Южна Америка – испанският пазар надвишава по богатство българския, но това не е достатъчно да компенсира общото чувство на разочарование по отношение на растителните продукти там. Разбира се, не можем да твърдим, че това е общоиспанско явление; наблюденията ни така или се отнасят само до магазините, които срещнахме по Пътя.
Добра алтернатива на лошите зеленчуци в хипермаркетите са малките местни пазарчета из селцата и градчетата, които обаче са сравнително рядко явление, дори и заради факта, че са най-вече седмични, а не ежедневни. При положение, обаче, че се попадне на такова пазарче, то е чудесен вариант за набавяне на хубави местни зеленчуци и традиционни продукти, при това на съвсем прилични цени.
Що се отнася до готовите храни в испанските супермаркети, нещата са по-зле, отколкото сме свикнали в България. „Топли щандове“ се срещат рядко и обикновено предлагат някакви печива. Консервираните сготвени ястия като цяло са малко, много по-малко, отколкото могат да бъдат намерени в български супермаркет. При всички положения, ако се разчита на храна в магазините, тя бива най-вече сухоежбина (особено ако в съответното алберге няма кухня, в която човек поне да си свари/стопли някоя супа или спагети или пък поне да си опържи едни яйца).
Сравнително трудно е набавянето на малки еднократни разфасовки разтворимо кафе от типа на "нескафе 3 (или две) в 1" (каквито в България се продават под път и над път), така че ако имате възможност някъде да закупите подобни, запасете се с такива за (примерно) около седмица напред. Предвид факта, че далеч не всеки ден ще можете да разчитате на достатъчно рано отворило вратите кафене, те нерядко са единствен източник на сутрешна доза кофеин. Обикновено си ги разтваряхме в студена вода, а за целта освен еднолитровите бутилки за вода през цялото време носехме със себе си едно половин литрово шишенце от минерална вода.
Като цяло шокираща е цената на хляба, която понякога превишава в пъти обичайните за България цени. При все това има и достатъчно евтини хлябове, които са напълно съпоставими с българските цени, но те се срещат най-вече в големите хранителни магазини. В по-малките магазинчета и в нарочните хлебарници (или пекарни), наречени panadería, хлябът по правило е скъп.
Хлябът е издигнат в култ в Испания и може да бъде купен на най-неочаквани места, вкл. в книжарници или магазини за детски играчки. Може би най-популярният вид хляб е франзелата (на испански barra de pan – „пръчка хляб“), който е основата на испанската диета. Изключително честа гледка – особено около обяд, в миговете преди начеващата сиеста – са испанци (най-често жени, но нерядко и мъже), стиснали под мишница по една-две прясно изпечени франзели, които не след дълго ще бъдат унищожени по време на обилния обяд, предхождащ следобедната дрямка. Също така много често ще срещнете „баничарки“ или бусчета, които доставят хляб – и то тъкмо франзели – по къщите в малките населени места или по-отдалечените от цивилизацията ферми. Особено трогателна е гледката на „двойните“ пощенски кутии пред къщите, срещащи се тук-таме из селските местности, едната част от които е за писма, а другата за “pan” (хляб).
Въпросните панадерии предлагат – освен хляб – и различни други печива, както сладки, така и солени. Особено популярни са т. нар. empanadas (или empanadillas, когато са с по-малки размери) – тестени изделия с пълнеж (напр. от кайма или др.), които се продават било цели, било на грамаж.
Пекарните са, общо взето, единствените испански магазини, наподобяващи – макар и бегло – заведение за „бързо хранене“. Изобщо понятието „fast food“ е доста чуждо явление за лежерната Испания, в която доброто, обилно и продължително хапване на маса е издигнато в култ. Подобни места (вкл. чужди вериги като Макдоналдс, Бъргър Кинг или пък дюнерджийници пр.) ще срещнете само в най-големите испански градове и туристически центрове, където има и най-големи маси туристи. В дълбоката провинция те са на практика непознато явление.
Хранителните магазини понякога се крият зад най-неочаквани (от българска гледна точка) табели. Около седмица ни бе необходима да установим, че Autoservicio не е автосервиз, а магазинче в малко населено място за хранителни стоки на самообслужване (т. е. един вид мини-супермаркет). Нерядко, впрочем, отвън подобни места с нищо не подсказват, че иде реч за хранителни магазини. Иначе обичайното означение на подобен род магазини е tienda или mercado (за големите вериги – supermercado).
Закупените хранителни продукти или се изяждат някъде „на крак“, или могат да бъдат сготвени и изядени в кухнята на съответното алберге, ако то разполага с такава. Колчем се видехме в подобна възможност и най-вече ако разполагахме с нещо различно от микровълнова фурна, се отдавахме на вихрени родни кулинарни удоволствия за изумление на неизкушените в тънкостите на българската и балканска кухня западноевропейци.
Прочее, нерядко в албергетата може да бъде намерена храна, оставена от поклонници за нуждите на поклонници. Това най-често става тогава, когато някой е купил някаква храна, която не е могъл да изяде изцяло и е решил да не носи на другия ден със себе си. Тя е общодостъпна и няма нищо срамно в това да посегнете към нея. Понякога тя може да е животоспасяваща; в пътеписа по-сетне ще стане реч за това как веднъж оставени десет картофа, консерва домати и пакет спагети се превърнаха в чудна вечеря за двама българи, един германец, един каталунец и една италианка, попаднали на грешното място в грешното време и лишени от възможността да си набавят друга храна. В подобни случаи, обаче, трябва да се внимава да не изядете нечия чужда храна, защото понякога се случва така, щото в хладилниците освен оставени от предишни поклоннци продукти да има и храна на сегашните обитатели на албергето, които са си я закупили на обяд и са я сложили там, за да я изядат на вечеря. Тъкмо по тази причина обичаят е, когато нещо се оставя за последващо общо ползване, да се надписва. Ненадписаната храна като цяло не е обща.
Макар тютюнът да не е част от категорията „хранителни продукти“, иска ни се да кажем няколко думи и за него. Цигарите в Испания – както навсякъде из Западна Европа – са много по-скъпи от българските и особено страстните пушачи ще трябва да инвестират цяло състояние, ако искат да пушат цигари. За сметка на това тютюнът за лула е на идентични или по-ниски цени от българските, което превръща носенето на лула и принадлежностите към нея в особено ценно начинание. Стотината грама в повече в багажа са нищо на фона на спестената дву- или по-скоро трицифрена сума в евро при пушенето на цигари. Тютюн, прочее, не се продава навсякъде, а в специални магазини, на които пише Tabacos (Tabakoak в земята на баските); далеч не във всяко населено място има такива, така че силно препоръчваме – за да не изпаднете в тютюнева абстиненция – винаги да имате в себе си резервен пакет цигари или тютюн.
Хранителните магазини по правило не отварят твърде рано. Най-рано отварят (някои от) големите вериги, като това в най-добрия случай може да стане в 8:00 часа сутринта. Обичайното начало на работното време в между 9:00 и 10:00 часа. Малките магазини по правило затварят за три часа по обяд (обикновено между 14:00 и 17:00 или от 13:30 до 16:30) във връзка с традиционната сиеста. След още три изнурителни работни часа те хлопват кепенци най-късно към 20:00 часа. Този „вечерен час“ важи – с много малки изключения – и за големите вериги. От гледна точка на поклонника последните имат това предимство, че за тях законите на сиестата не важат и са отворени целодневно … или поне в повечето случаи. С огромно изумление установихме в градчето Ункера, че магазинът на една от големите испански хранителни вериги е затворен следобед тъкмо заради сиестата.
В събота магазините работят по правило до обяд. Само представителите на най-големите вериги в най-големите градове си позволяват лукса да работят до към привечер в събота. В неделя и по време на официални светски или религиозни празници на работещ магазин – било голям, било малък – не можете да разчитате по никакъв начин.
Основните хранителни вериги, на които можете да разчитате в Испания, са местни. Само в големи центрове като Билбао, Сантандер и др. можете да видите магазини на чужди вериги като LIDL, Carrefour и някои други. Най-популярната в земята на баските верига магазини са местните Eroski, ползващи се като цяло с лоша слава в останалите части на Испания заради подкрепата си към ЕТА. По тази причина рядко ще срещнете магазин на Eroski извън Баския. Прочее, част от политиката на фирмата за излъскване на имиджа й е подкрепата към Пътя на Св. Яков – тя подпомага някои албергета, маркировката (особено в Баския) и поддържа един от най-добрите сайтове, посветени на Пътя. Общо взето с напредването по Пътя се сменят и веригите магазини. Масово разпространена в Кантабрия е веригата Lupa, в Астурия властва Alimerka и т. н. Други популярни магазини са Mercadona, както и Coviran, който поддържа верига от средни и малки магазини в понякога доста малки селища. Любопитното е, че при Coviran няма единство на цените; магазините от веригата просто носят нейното лого, но най-често са отдавани за ползване на местни (дребни) предприемачи, които сами определят цените и асортимента си. Без да претендираме за пълна изчерпателност, считаме, че сме посочили основните вериги хранителни магазини и можем да преминем към другата част на очерка, а именно възможностите за прехрана в ресторанти и барове.
Типичната (ранна) испанска закуска е това, което англичаните наричат – най-вече под впечатленията си тъкмо от Испания, Франция и Италия – „континентална закуска“ (continental breakfast). Тя се състои по правило от кафе, мляко и различни тестени сладкиши (напр. кроасани с плодов или шоколадов пълнеж или хляб с масло/маргарин и сладко).
По-късно през деня (обичайно към 10:00) в испанските кафенета и барове (по-голямата част от тях тепърва отварят, малко са онези, които работят преди този час) се появяват т. нар. bocadillos – сандвичи от мини-франзели с колбас, сирене и др. Те са основните представители на „по-късната“ испанска закуска, която за разлика от по-ранната е солена. Наред с тях на клиента се предлагат и парчета tortilla. Това е типичният испански омлет с картофи и лук (tortilla de patatas), една от знаковите храни на Иберийския полуостров в последните няколко столетия (да не се бърка с централно- и южноамериканската царевична питка със същото име; „тортия“ на испански означава малка торта, само че в случая солена). Ако някъде в менютата срещнете „tortilla francesa“ (т. е. френска тортия), имайте предвид, че става дума за класическия познат и у нас омлет от яйца без никакви други добавки.
Въпросните bocadillos и парчета tortilla по правило нямат означени цени. Така или иначе, обаче, това не е чак толкова притеснително, тъй като в общия случай цените им са напълно разумни от българска гледна точка и се движат в диапазона между едно и две евро.
Подобна е цената на кафето, което можете да получите на закуска, а също така и в останалата част от деня, стига да намерите отворен бар или ресторант. Онези, които обичат да пият капучино, биха изхабили доста напразни усилия, ако искат да поръчват такова. Тази уж универсална дума е почти непозната в (Северна) Испания и най-често буди недоумение у сервитьора или бармана. Наместо това следва да се поръча café con leche (кафе с мляко), което само по себе си е капучино. Ако искате кафето ви да е в по-голяма чаша, поръчайте го изрично като grande (голямо), иначе ще се сдобиете с кафе или капучино в нещо подобно на напръстник. По-голямото количество не означава по-голяма цена.
Куриозно или не, но особено по отношение на кафето цената зависи от това къде в заведението ще го изпиете (особено в заведения, в които има сервитьор). Има три ценови категории в зависимост от мястото. Най-евтино е, ако го изпиете на бара. По-скъпо е, ако е на маса вътре в заведението, а най-скъпо е да го изпиете отвън, на т. нар. terraza, която изобщо не е задължително да е тераса, а просто маса на тротоара. Различната цена се формира от различното усилие, което персоналът трябва да вложи, за да ви достави поръчаното кафе. Подобно на много други места по белия свят и в Испания цената се формира основно от човешкия труд, а не от консуматива. Ето защо в едно и също заведение едно и също кафе може да ви струва между 50 цента и 2 евро. Не бъдете учудени от това.
Дотук си говорихме за барове и кафенета, в които основно се предлага закуска. Някои от тях могат да предложат и обяд и вечеря, но като цяло тези две хранения са прерогатив на ресторантите. Първото нещо, което трябва да запомните, е, че на практика нито едно испанско заведение не предлага целодневно храна – нещо, което прави и най-пропадналата българска кръчма.
Обядът се приготвя и сервира обичайно между 13:00 и 15:00. Понякога времевият прозорец е дори по-кратък. Вечеря не се предлага преди 20:00 часа, а най-често и след 21:00 часа. Между 15:00 и 20:00 часа на храна в ресторант или бар не можете да разчитате, дори ако сте готови да се готови да се разделите с някой бъбрек в името на това да я получите.
Именно с оглед на тази испанска привичка понякога за поклонника е изключително трудно да получи обяд и вечеря в ресторант. Най-често се получава така, че по (испанско) обедно време все още се върви и поклонникът гледа да не се бави с дълги (кратки няма!) обеди, особено ако бърза да стигне до алберге, в което може и да няма място за спане. Що се отнася до вечерите, те са проблематични с оглед на това, че ако очаквате тепърва да ви нахранят след 21:00 часа, може да се получи така, че да прехвърлите вечерния час на албергето и да останете да спите навън, макар да имате меко легло вътре.
Ако все пак попаднете на работещо заведение по обяд и имате време да му се насладите, имате два варианта – или да поискате цялостното меню на заведението и да избирате от него или да поръчате т. нар. menu del dia (дневно или както е по-известно у нас обедно меню). Имайте предвид, че ако искате цялостното меню на заведението, трябва да поискате la carta. Ако заръчате просто menu, ще ви донесат списъка с ястия, всключени в menu del dia.
Последното предлага част от асортимента на ресторанта, само че обединен в цялостни пакети от предястие, основно ястие и десерт. Обикновено има възможност за избор между три-четири вида предястия, пак толкова основни и същия брой десерти. Огромното предимство на „дневното меню“ е неговата изключително ниска цена на фона на обичайните за заведението. Така например салата за шест евро, основно за десет евро и десерт за три евро ви излизат двойно по-евтино като пакет в рамките на „дневното меню“, което се движи в ценовия диапазон между 9 и 12 евро. Цената действително е двойно по-ниска, като се има предвид, че в menu del dia задължително влиза подразбираща се порция хляб, както и възможност за избор между вода и вино. Ако сте двама човека и всеки от вас е поръчал по едно дневно меню, то двамата заедно получавате – в зависимост от желанието си – бутилка прилично вино или сидра или пък литър и половина минерална (газирана или не) вода.
В менютата на ресторантите има цени и общо взето това е единственото, което чужденецът, не владеещ испански, може да разбере от тях. Преводи на други езици липсват почти напълно; все пак испанският е световен език, а и особено заради горещата „любов“ между испанци и англосаксонци трудно ще срещнете (освен в градове като Мадрид и Барселона) меню на английски, па било то и в турситически центрове със значителен брой чужденци. Традиционните за българските менюта снимки на ястията, които позволяват поне повърхностна ориентация, са непознато явление в Испания. Като прибавим към това факта, че дори в заведенията на крайбрежните променади на световни туристически центрове като Сан Себастиан или Сарауц няма да срещнете сервитьор, говорещ английски, шансът ви да се сдобиете с представа какво точно сте поръчали е сведен до минимум. Така че поне в първите дни нещата опират до „проба-грешка“, след което вече човек започва да се ориентира безпроблемно.
Така или иначе обаче рисковете да се объркате фатално са минимални, доколкото в испанските ресторанти разнообразието на ястия не е твърде голямо, особено що се отнася до тези, които са включени в menu del dia. Предястието (entrado или primer plato) обикновено е някаква салата (най-често ensalada mixta, мешана салата с маруля или китайско зеле и някакви други зеленчуци като лук и домати) или (най-често в крайбрежните райони) paella от ориз и морски дарове. Макар да се твърди, че като такова може да служи и супа, такава не ни бе предложена на практика почти никъде, дори и под формата на традиционното испанско гаспачо. Веднъж с радост установихме наличето на супа в менюто, която впоследствие се оказа прост бульон с изсипани в него сварени спагети вместо фиде.
Основното ястие (plato principal, segundo plato) в огромната част от случаите е някакво месо (свинско или телешко, по-рядко риба) с гарнитура, която почти без изключение е т. нар. patatas con huevo, а именно пържени картофи и яйца на очи, най-често един брой.
Десертът най-често е flan (крем карамел, който се предлага под път и на път и испанците живеят с убеждението, че едва ли не те са го измислили), flan de queso (крем карамел с крема сирене в него), arroz con leche (мляко с ориз) или някакъв пудинг на шоколадова основа. По-непретенциозните заведения не се срамят да ви поднесат десерта така, както е закупен от магазина, т. е. в оригиналната му опаковка.
Асортиментът на вечерята рядко се различава от този на обяда с това изключение, че в случая вече не можете да заръчвате menu del dia, а само желаните ястия поотделно. По тази причина вечерята – ако искате да съответства като количество на обяда – ви излиза значително по-скъпа. Тук-там по пътя има заведения, които предлагат т. нар. вечерно menu del peregrino, което е идентично на обедното menu del dia. То може да се поръчва от поклонници срещу представяне на креденсиал, което спестява значителни разходи вечер. Така или иначе, обаче, такива заведения не са твърде чести, или това е така поне по пътищата, по които вървяхме ние (доколкото сме информирани, подобни поклоннически менюта са обичайно явление по Френския път).
Алкохолът в Испания се лее като из ведро, или поне по-леките напитки като вино и бира. Испанските бири са прилични. Най-често срещаните марки са San Miguel и Mahou, а с наближаването към края на Пътя все по-честа гледка е галисийската Estrella Galicia. Последната се води за най-хубавата испанска бира, но особена разлика с другите две марки няма, поне според нашите вкусови рецептори. Обичайната цена в заведение на голяма бира (0,5 литра) е средно 2 евро. Има и разфасофки от 330 мл, а най-куриозните са малките шишенца от по 250 милилитра, които са наистина умилителна гледка. Цените на бирата в магазините е съпоставима с българските цени.
Испанските вина като цяло не са най-доброто по рода си, но също така не попаднахме на вино, което да ни отврати. Вино се пие буквално по всяко време. Обичайна гледка по обяд е да видите пред заведенията тумби испанци, стоящи на крак на по чаша бяло (най-често) или червено вино и говорещи на висок глас, които след малко ще седнат по масите, за да се отдадат на дълъг обяд, полят обилно с бутилка вино. Подобна е и процедурата на вечеря, когато, обаче, аперитивът е по-често (в сравнение с обяда) бира. Няма нищо необичайно в часовете извън храненията да влезете в ресторант или бар и вместо кафе да поръчате ободряваща чаша бяло вино. Подобна чаша с вместимост 200-250 милилитра ще ви струва средно 1,50 евро, макар понякога да се налагаше да заплащаме фрапиращи цени от порядъка на 80-90 евроцента.
Накрая няма как да не отделим няколко реда на прословутите испански тапас/tapas (или пинчос/pintxos в Баския и Астурия. Буквалният превод на български е „тапа“; точният е „мезе“. Идеята е, че това са малки порции храна (миниатюрни сандвичи, ядки и др.) без строго определени характеристики, които имат за цел да „затапят“ изпития алкохол и да потиснат алкохолното опиянение. Казано другояче, това е испанският вариант на широко разпространена средиземноморска и близкоизточна традиция да не се пие, без да се консумира нещо. Някога тапас са били напълно безплатни; плащал се е само изпитият алкохол. Днес това вече не е точно така и то най-вече заради безпределната алчност на западноевропейския турист, който години наред е считал тапас за най-прекия път към тайнствата на испанската кухня, за запознаване с които е било достатъчно да поръча и изпие една бира, изяждайки междувременно всичко, което може да бъде изядено. Ето защо днес тапас са почти винаги платени, дори (и особено!) в популярните турситичеки тапас-барове. Много рядко ще имате удоволствието да седнете някъде, да поръчате чаша вино или бира, и собственикът и сервитьорът да ви донесат с тях – по прастара испанска традиция – чинийка с разнообразни хапки или ядки, за които не е нужно да платите.
С оглед на всичко казано по-горе бихме ви посъветвали внимателно да прецените възможностите за набавяне на храна. В почти всички справочници и сайтове са указани населените места, в които има хранителни магазини. Във всички случаи препоръчваме да имате хранителен запас за два дни през уикендите в раницата, защото дори да имате желание да потрошите някое евро в заведение, работещо такова може и да не намерите. Това важи с пълна сила и за дните, в които има някакви празници. В случай, че ще имате няколко поредни дни, в които ще вървите през селца и местности, в които няма нито хранителни магазини, нито барове, също се запасете предварително с храна.
Водата, от своя страна, не е проблем. По Пътя в общия случай има достатъчно обществени чешми (документирали сме видените от нас с GPS), а с оглед на това, че се минава сравнително често през населени места, набавянето на вода е лесна задача. Няма испанец, който да откаже да напълни бутилките ви с вода, стига само да кажете Buenas, agua, por favor!
И накрая няколко последни думи, посветени на работното време. Вече неколкократно стана дума за него и няма смисъл казаното да бъде повтаряно, но бихме искали да посъветваме поклонниците, тръгнали по Пътя, внимателно да се информират относно официалните почивни дни в Испания във времето, по което ще са там. Отделно от това нека се има предвид, че всяка испанска провинция има свой празничен календар, който допълва официалния държавен и увеличава броя на почивните дни. Всяко селище също има свой собствен празник (по подобие на нашите селски събори), на който съответното място изглежда сякаш поразено от бомба, а единственото раздвижване на хора е във връзка с църковна служба и тържествено шествие предиобед. След сиестата последните преливат в интензивна вечерна фиеста, но така или иначе нищо в съответното място не работи. Изобщо тези особености на испанския стил на живот трябва да се имат предвид, за да не се окаже поклонникът изправен пред перспективата да гладува ден-два.
Comment Form is loading comments...