ДЕН 2: САН СЕБАСТИАН - СУМАЯ
Маршрут: Доностия/Сан Себастиан - Сумая
Разстояние: 31,4 км Общо времетраене: 12 часа Чисто ходене: 7 часа и 45 минути Обща денивелация: +1270/-1280 м |
|
Карта на маршрута
Височинен профил на маршрута
Ставаме по първи петли и след кратък сутрешен тоалет отново сме на път. Прекосяваме крайните западни квартали на Доностия и започваме стръмно изкачване в северозападна посока на възвишението Монте Игелдо, което е надвиснало над западния край на залива Ла Конча. Ако ги нямаше облаците и тежката сутрешна мараня, може би щяхме да можем да се насладим на тази гледка, но тя така и не разкрива пред нас в пълния си блясък:
Сан Себастиан и залива Ла Конча, гледани от Монте Игелдо (снимка: commons.wikimedia.org)
Продължаваме нагоре и достигаме билото, след което пътят става по-плавен и се отправя на запад. Отново, както и вчера, се движим високо над брега на океана, сред идилични пасища и горички:
Малко по-късно пресичаме билото и се отправяме към вътрешността, започвайки слизане към градчето Орио. Слизането първоначално е по изключително стръмна калдъръмена пътека, за която се твърди, че е някогашен римски път, а след това продължава по бетонни алеи, които преминават под крайбрежната атлантическа магистрала и ни отвеждат към покрайнините на Орио.
В долния край на калдъръмения "римски" път
Току пред нас е Орио насред пасторалния ландшафт на крайбрежните баски планини
На входа му ни посрещат гробищата, които са отворени, и които ни впечатляват с масивните надземни гробници в тях – донякъде зловеща, но обичайна гледка за Испания, както ще установим впоследствие:
Орио е поредното баско градче, което се разполага на устието на река, спускаща се от планините – река Орио. По стръмните, тесни и виещи се старинни улички не срещаме почти никого – нещо, което ни се струва нормално за неделна утрин. От друга страна установяваме, че всички магазини подозрително работят. В един от тях дори успяваме да се снабдим с тютюн за лула – изключително добра инвестиция на фона на цените на цигарите в Испания. Така или иначе препоръчваме на пушачите, тръгнали по Пътя на Св. Яков, да вземат със себе си лула и съпътстващите я такъми – един пакет тютюн, който стига за около седмица, е на цената на една кутия цигари.
Сядаме в едно от кафенетата на мегдана, за да изпием нещо разхладително и ободряващо. Поръчваме капучино, получаваме кафе с мляко. Вдигаме рамене – не можем да спорим без езикови познания.
Скоро установяваме причината за работещите магазини и заведения. Те всъщност са в трепетно очакване на множеството, което след малко изпълва уличките на градчето. Черкова пуска – неделната литургия свършва, а площадът под градския храм и околните улици се изпълват с живот. На масите около нас не остава празно място, като една част от тълпата съставляват и поклонници, които постепенно започват да прииждат откъм Сан Себастиан. Вътре в кафенето има място само за мъже, които седят пред огромен телевизор, гледат състезание по гребане и хабят много, много нерви. Не ги разбираме, но явно всеки има си има своите страсти …
Всъщност разпаленото и съпричастно гледане на гребното състезание има своето обяснение и то се корени в историята на това само по себе си незначително днес градче. То възниква около 1000 г. сл. Хр. като рибарско и най-вече китоловно селище на баското атлантическо крайбрежие – едно от многото такива тук (баските са прословути китоловци в средновековието и по-ново време). Доверчивите китове първоначално били ловени буквално по самото крайбрежие, но с течение на времето тази игра между човека и звяра се пренасяла все по-навътре в океана. През XVI и XVII век баски китоловци вече преследвали своята плячка край бреговете на Гренландия и Канада. Последният кит край бреговете на Орио бил уловен в 1901 г.
Останка от онова време на най-голям разцвет на градчето е прословутата трайнера, която днес може да се види по река Орио и океанското крайбрежие. Това е тежка лодка (над един тон с екипажа) с 13 гребци и един кормчия, използвана навремето за лов на риби и китове. Още някога рибо-и китоловът имал състезателен елемент в себе си – екипажът, който се приберял най-бързо с улов от океана, получавал най-високата цена за своята стока на градския пазар.
След залеза на китоловната дейност по атлантическото крайбрежие на Бискайския залив се развила традицията на състезателни гребни регати с трайнери. Един от най-старите гребни клубове в Испания е основан тъкмо в Орио през 1879 г.
След като научаваме всичко това, гледката на мъжете, страстно съзерцаващи и коментиращи състезанието по гребане, вече не ни изглежда толкова странна …
Сядаме в едно от кафенетата на мегдана, за да изпием нещо разхладително и ободряващо. Поръчваме капучино, получаваме кафе с мляко. Вдигаме рамене – не можем да спорим без езикови познания.
Скоро установяваме причината за работещите магазини и заведения. Те всъщност са в трепетно очакване на множеството, което след малко изпълва уличките на градчето. Черкова пуска – неделната литургия свършва, а площадът под градския храм и околните улици се изпълват с живот. На масите около нас не остава празно място, като една част от тълпата съставляват и поклонници, които постепенно започват да прииждат откъм Сан Себастиан. Вътре в кафенето има място само за мъже, които седят пред огромен телевизор, гледат състезание по гребане и хабят много, много нерви. Не ги разбираме, но явно всеки има си има своите страсти …
Всъщност разпаленото и съпричастно гледане на гребното състезание има своето обяснение и то се корени в историята на това само по себе си незначително днес градче. То възниква около 1000 г. сл. Хр. като рибарско и най-вече китоловно селище на баското атлантическо крайбрежие – едно от многото такива тук (баските са прословути китоловци в средновековието и по-ново време). Доверчивите китове първоначално били ловени буквално по самото крайбрежие, но с течение на времето тази игра между човека и звяра се пренасяла все по-навътре в океана. През XVI и XVII век баски китоловци вече преследвали своята плячка край бреговете на Гренландия и Канада. Последният кит край бреговете на Орио бил уловен в 1901 г.
Останка от онова време на най-голям разцвет на градчето е прословутата трайнера, която днес може да се види по река Орио и океанското крайбрежие. Това е тежка лодка (над един тон с екипажа) с 13 гребци и един кормчия, използвана навремето за лов на риби и китове. Още някога рибо-и китоловът имал състезателен елемент в себе си – екипажът, който се приберял най-бързо с улов от океана, получавал най-високата цена за своята стока на градския пазар.
След залеза на китоловната дейност по атлантическото крайбрежие на Бискайския залив се развила традицията на състезателни гребни регати с трайнери. Един от най-старите гребни клубове в Испания е основан тъкмо в Орио през 1879 г.
След като научаваме всичко това, гледката на мъжете, страстно съзерцаващи и коментиращи състезанието по гребане, вече не ни изглежда толкова странна …
Прощален поглед към Орио
След малко тръгваме, прекосяваме реката, пълна с огромни риби, които кой знае защо никой не лови (ех, колко ли рибари щяха да са накацали по перилата на моста, ако бяхме у дома?!), и се натъкваме на групата френски баски, които видяхме предната вечер. Седят на автобусна спирка. Споглеждаме се, явно през главите ни минава една и съща мисъл, но засега я пропъждаме. Вървим на север по левия бряг на реката, докато отново минем под крайбрежната магистрала, след което се отклоняваме на запад и започваме поредното изкачване по склоновете на възвишението, разделящо устията на река Ибая и потока Сан Пелайо, отвъд който се простира откритият залив на градчето Сарауц. Крачим сред пасторалния ландшафт, прехвърляме най-високата точка на възвишението и покрай Гран Къмпинг Сарауц започваме спускане към града, където по принцип завършва вторият етап от крайбрежния път и където първоначално и ние възнамеряваме да спим. Но … човек предполага, а Господ разполага.
Последна преодоляна височина и Сарауц е в краката ни. Вдясно е малкият скалист полуостров, на който се намира Хетария.
След сравнително стръмното спускане към Сарауц, а на входа на града заварваме … групата френски баски, които оставихме зад нас в Орио. По неведом начин се бяха материализирали пред нас в Сарауц. Тъй като не ни бяха задминали по пътя, а по-къс от него няма, бе явно, че неслучайно ги оставихме на автобусна спирка. Така се сблъскахме – по-скоро от очакваното, с нещо, за което бяхме чели в хода на информационната си подготовка: явлението „фалшив поклонник“. Това са хора, снабдили се с креденсиали и движещи се от алберге на алберге, но не пеша, а с транспорт. Целта е евтино, най-често и безплатно спане (те избират винаги donativo албергета, няма да ги видите в тези, в които задължително се плаща нещо) – основата на добрия алкохолен туризъм по атлантическото крайбрежие на Испания. За съжаление – както изглежда – подобни случаи стават все по-чести в последните години.
Самият Сарауц е – подобно на Орио – старо китоловно селище, което досущ като Доностия е „открито“ в качеството си на туристическо средище от кралица Исабела II и испанското висше общество в средата на XIX в. За онова време свидетелстват многобройните пищни вили и резиденции на богаташи, строени във втората половина на XIX в. в старата част на града. Днес неговият открит и изложен на ветровете залив го превръща в любимо място на хиляди сърфисти, а отделно от това по дългия над два километра плаж през летните месеци се тълпят десетки хиляди туристи.
Достигаме албергето и установяваме, че то ще отвори врати едва в 16 часа. Имаме два часа за убиване. Нарамваме раниците и отиваме на крайбрежната алея. Там има кръчма до кръчма, но в никоя от тях няма места. Срещаме нашите приятни познати от Язкибел, но за съжаление и при тях няма място. Накрая късметът ни се усмихва, сядаме и зачакваме с упование сервитьор. Той идва във формата на младо симпатично момче, което е в същата ситуация като нас – не говори никой от езиците, които говорим ние. Искаме дневно меню, но не знаем точно кое от списъка какво означава. Той е много търпелив и ни дава пространни обяснения на испански, от които не разбираме нищо, но клатим утвърдително глава и от време на време казваме по едно „си”. Накрая поръчваме паея, защото ни е позната, и разни други неща, за които се надяваме да са ядивни. С храната ни се предлага възможност за вино, сайдер или вода. Решаваме, че по чаша вино няма да ни събори и поръчваме съответно сайдер и червено вино.
За наша изненада с храната пристигат и питиетата, но не по чаша, а по една бутилка на човек. Гледаме странно, все още незапознати с този испански обичай. Впоследствие ще разберем, че вино към дневно меню означава от половин до една бутилка вино към храната. Макар и изненадани, не сме сломени. Храбри сме и решаваме, че виното няма да ни навреди на планирания плаж след настаняването в албергето. Пием, пеем и се наслаждаваме на глъчката наоколо. Сиеста е – всичко живо яде и пие, вода се мярка съвсем рядко ...
Към 16 часа отиваме в албергето само за да установим, че пред него има няколко десетки човека, а на стълбите е застанал възрастен испанец, който задълбочено обяснява множество неща на множество хора, които не го разбират. Сред множеството – най-отпред, естествено! – са и френските баски, както и група, дошла неясно как, но водачът на която вече бе договорил спането с хоспиталерото. Видно е, че възможността да останем тук клони към нула.
Другото алберге в Сарауц е доста скъпо, заради което разсъждаваме какво да правим. Вглеждаме се навътре в себе си и – безспорно под въздействието на алкохола – установяваме, че имаме сили за (поне) още 20 километра (толкова сме изминали досега), че и отгоре. Затова решаваме да отидем в Сумая, в която албергетата са също платени, макар и не толкова скъпи. Мислим, че така и вълкът ще е сит, и агнето цяло – твърдата сума ще е отказала „менте-поклониците”, а по-ниската й стойност все пак ще е по джоба ни.
Благодарение на нискоалкохолния допинг летим по крайбрежната алея между Сарауц и Хетария. Скоро установяваме, че не само не сме сами (пълно е с пешеходци, решили да преодолеят петте километра между двете селища), а и далеч не сме най-бързите. Особено фрапиращ е случаят с две баби, които настигаме със скорост метър на десет минути! И в други случаи ще установим, че в Испания има много хора, които не само тичат, но и ходят пеша на най-различни места и по най-различни поводи, при това със завидна скорост. Малко по-късно съдържателката на албергето в Маркина-Шемейн ще ни обясни, че това е така, защото испанците са скръндзи и не искат да плащат за транспорт...
След около час достигаме Хетария, незначително баско градче в северозападния край на залива на Сарауц. Макар и незначително, то все пак има с какво да се похвали – тук се е родила една световна знаменитост, която по неизвестни причини днес е забравена от „широката публика“. Става дума за Хуан Себастиан Елкано – търговец, воин и мореплавател, една от видните фигури от епохата на Великите географски открития. През 1519 г. той е навигатор на един от петте кораба, съставляващи експедицията на Фернандо Магелан към Филипините. Малко преди откриването на протока през Южна Америка, известен днес като Магеланов, Елкано участва в бунт срещу ръководителя на експедицията, осъден е на смърт след неговото потушаване и после е помилван. Изглежда съдбата си знае работата, защото след смъртта на Магелан на филипинския остров Мактан именно Елкано става капитан на единия от двата оцелели кораба на експедицията – „Виктория“. Другият – „Тринидад“ се връща към Южна Америка, а Елкано избира да продължи на запад, в резултат на което заобикаля Африка покрай нос Добра Надежда и през 1522 г. се завръща в Севиля, превръщайки се в капитана, извършил първото околосветско пътешествие. Четири години по-късно той ще намери смъртта си в Тихия океан, на път за Островите на подправките, покосен от скорбут …
В Хетария имаме възможността да минем по по-къс, но по-стръмен път (през Аскису) или по крайбрежното шосе към Сумая, което е равно. Избираме второто и продължаваме с бясна скорост напред. След известно време пред нас се озовава плажът на Сумая, а зад него и поредната река, вливаща се в океана – река Урола, е самото градче. В неговата история няма почти нищо вълнуващо, едно от най-значимите събития е направата именно тук, в началото на XX век, на първия дизелов двигател в Испания.
Току на входа на Сумая нежната част на екипа ни получава масирани болки в десния крак и разбираме, че сме се изсилили - дали с непланираните десет километра, дали със скоростта. Другата част няма изявени болки, но също едва ходи от умора. Движейки се едва-едва, достигаме алея покрай брега на реката, на хвърлей разстояние от църквата. Независимо от това имаме нужда от почивка и сядаме, гледайки как деца скачат от моста в реката, а кучета плуват из нея, гонейки пръчки.
Самият Сарауц е – подобно на Орио – старо китоловно селище, което досущ като Доностия е „открито“ в качеството си на туристическо средище от кралица Исабела II и испанското висше общество в средата на XIX в. За онова време свидетелстват многобройните пищни вили и резиденции на богаташи, строени във втората половина на XIX в. в старата част на града. Днес неговият открит и изложен на ветровете залив го превръща в любимо място на хиляди сърфисти, а отделно от това по дългия над два километра плаж през летните месеци се тълпят десетки хиляди туристи.
Достигаме албергето и установяваме, че то ще отвори врати едва в 16 часа. Имаме два часа за убиване. Нарамваме раниците и отиваме на крайбрежната алея. Там има кръчма до кръчма, но в никоя от тях няма места. Срещаме нашите приятни познати от Язкибел, но за съжаление и при тях няма място. Накрая късметът ни се усмихва, сядаме и зачакваме с упование сервитьор. Той идва във формата на младо симпатично момче, което е в същата ситуация като нас – не говори никой от езиците, които говорим ние. Искаме дневно меню, но не знаем точно кое от списъка какво означава. Той е много търпелив и ни дава пространни обяснения на испански, от които не разбираме нищо, но клатим утвърдително глава и от време на време казваме по едно „си”. Накрая поръчваме паея, защото ни е позната, и разни други неща, за които се надяваме да са ядивни. С храната ни се предлага възможност за вино, сайдер или вода. Решаваме, че по чаша вино няма да ни събори и поръчваме съответно сайдер и червено вино.
За наша изненада с храната пристигат и питиетата, но не по чаша, а по една бутилка на човек. Гледаме странно, все още незапознати с този испански обичай. Впоследствие ще разберем, че вино към дневно меню означава от половин до една бутилка вино към храната. Макар и изненадани, не сме сломени. Храбри сме и решаваме, че виното няма да ни навреди на планирания плаж след настаняването в албергето. Пием, пеем и се наслаждаваме на глъчката наоколо. Сиеста е – всичко живо яде и пие, вода се мярка съвсем рядко ...
Към 16 часа отиваме в албергето само за да установим, че пред него има няколко десетки човека, а на стълбите е застанал възрастен испанец, който задълбочено обяснява множество неща на множество хора, които не го разбират. Сред множеството – най-отпред, естествено! – са и френските баски, както и група, дошла неясно как, но водачът на която вече бе договорил спането с хоспиталерото. Видно е, че възможността да останем тук клони към нула.
Другото алберге в Сарауц е доста скъпо, заради което разсъждаваме какво да правим. Вглеждаме се навътре в себе си и – безспорно под въздействието на алкохола – установяваме, че имаме сили за (поне) още 20 километра (толкова сме изминали досега), че и отгоре. Затова решаваме да отидем в Сумая, в която албергетата са също платени, макар и не толкова скъпи. Мислим, че така и вълкът ще е сит, и агнето цяло – твърдата сума ще е отказала „менте-поклониците”, а по-ниската й стойност все пак ще е по джоба ни.
Благодарение на нискоалкохолния допинг летим по крайбрежната алея между Сарауц и Хетария. Скоро установяваме, че не само не сме сами (пълно е с пешеходци, решили да преодолеят петте километра между двете селища), а и далеч не сме най-бързите. Особено фрапиращ е случаят с две баби, които настигаме със скорост метър на десет минути! И в други случаи ще установим, че в Испания има много хора, които не само тичат, но и ходят пеша на най-различни места и по най-различни поводи, при това със завидна скорост. Малко по-късно съдържателката на албергето в Маркина-Шемейн ще ни обясни, че това е така, защото испанците са скръндзи и не искат да плащат за транспорт...
След около час достигаме Хетария, незначително баско градче в северозападния край на залива на Сарауц. Макар и незначително, то все пак има с какво да се похвали – тук се е родила една световна знаменитост, която по неизвестни причини днес е забравена от „широката публика“. Става дума за Хуан Себастиан Елкано – търговец, воин и мореплавател, една от видните фигури от епохата на Великите географски открития. През 1519 г. той е навигатор на един от петте кораба, съставляващи експедицията на Фернандо Магелан към Филипините. Малко преди откриването на протока през Южна Америка, известен днес като Магеланов, Елкано участва в бунт срещу ръководителя на експедицията, осъден е на смърт след неговото потушаване и после е помилван. Изглежда съдбата си знае работата, защото след смъртта на Магелан на филипинския остров Мактан именно Елкано става капитан на единия от двата оцелели кораба на експедицията – „Виктория“. Другият – „Тринидад“ се връща към Южна Америка, а Елкано избира да продължи на запад, в резултат на което заобикаля Африка покрай нос Добра Надежда и през 1522 г. се завръща в Севиля, превръщайки се в капитана, извършил първото околосветско пътешествие. Четири години по-късно той ще намери смъртта си в Тихия океан, на път за Островите на подправките, покосен от скорбут …
В Хетария имаме възможността да минем по по-къс, но по-стръмен път (през Аскису) или по крайбрежното шосе към Сумая, което е равно. Избираме второто и продължаваме с бясна скорост напред. След известно време пред нас се озовава плажът на Сумая, а зад него и поредната река, вливаща се в океана – река Урола, е самото градче. В неговата история няма почти нищо вълнуващо, едно от най-значимите събития е направата именно тук, в началото на XX век, на първия дизелов двигател в Испания.
Току на входа на Сумая нежната част на екипа ни получава масирани болки в десния крак и разбираме, че сме се изсилили - дали с непланираните десет километра, дали със скоростта. Другата част няма изявени болки, но също едва ходи от умора. Движейки се едва-едва, достигаме алея покрай брега на реката, на хвърлей разстояние от църквата. Независимо от това имаме нужда от почивка и сядаме, гледайки как деца скачат от моста в реката, а кучета плуват из нея, гонейки пръчки.
В този момент към нас се задават симпатичните ни фотографи от Язкибел. С жестове, мимики и някоя и друга позната дума ни казват, че имат „резервадо” в албергето на църквата Сан Хосе и предлагат да се обадят за нас. Доколкото знаем, обществените албергета не приемат резервации, но в случая явно не е така. Отказваме лекомислено, и след малко поемаме към същото алберге. Хлопаме на вратата му, все едно са портите на Рая, и очакваме любезен хоспиталеро да ни пусне вътре. Отваря, обаче, любезна хоспиталерка, която ни обяснява, че албергето е пълно и ни препоръчва да се обърнем към алберге Вила Лус, което е малко по-скъпо. Видяла отчаяните ни погледи, ни успокоява, че ако и там няма места, можем да се върнем, но ще спим на матраци на пода, а не в легла.
Отчаяни сме не защото ще ни се наложи да платим 4 евро в повече, а защото вече всеки метър ни причинява болка. На половинката ми й идва да се разплаче от умора и страдания, но стиска зъби и безмълвно върви с мен из тесните улички на Сумая. Аз се взирам усилено в дисплея на GPS-а, който леко се побърква сред нагъсто разположените къщи. Това предизвиква един испанец, който ни казва „перегрини?”, на което отговаряме с положително кимане. Започва да маха с ръка назад, опитвайки се да ни обясни, че албергето е в обратната посока. Разбирайки объркването му, успяваме да смотолевим „Вила Лус”, след което на него му просветва какво се опитваме да направим и с много думи и още повече жестове ни обяснява как да достигнем до там. Не разбираме нищо, но сме силно впечатлени от тази доброжелателност и желание на мнозина местни да помогнат на поклонниците с каквото могат, колкото и да е малък жестът. Благодарим искрено и продължаваме по следата на GPS-а, за да се озовем там, където трябва да е албергето. Да, но то не е. Започваме да се лутаме из околните къщи, в една кооперация с множество прострени дрехи и чаршафи дори влизаме и се качваме по стълбището, само за да осъзнаем, че сме в частна къща, а не в алберге. На косъм бяхме да се изтресем в нечие жилище.
Слизаме обратно на улицата, където уморената ми половинка решава да вземе нещата в свои ръце. „Пардон, сеньора”, излиза от нейните уста по адрес на една възрастна жена, „донде есте ел алберге Вила Лус?”. Да, по-добрата ми половинка е моята гордост в Испания. Нали си е френскоезична, успява поне донякъде да разбере испанците, а понякога дори да скалъпи и смислена фраза. В случая нейната намеса е решаваща – жената посочва сграда точно зад гърба ни. Всъщност албергето си е точно там, където трябва да е, само че сме гледали в другата посока. Грасиас, сеньора, отваряме портика, и се озоваваме в двора на чудесна старинна къща.
Отчаяни сме не защото ще ни се наложи да платим 4 евро в повече, а защото вече всеки метър ни причинява болка. На половинката ми й идва да се разплаче от умора и страдания, но стиска зъби и безмълвно върви с мен из тесните улички на Сумая. Аз се взирам усилено в дисплея на GPS-а, който леко се побърква сред нагъсто разположените къщи. Това предизвиква един испанец, който ни казва „перегрини?”, на което отговаряме с положително кимане. Започва да маха с ръка назад, опитвайки се да ни обясни, че албергето е в обратната посока. Разбирайки объркването му, успяваме да смотолевим „Вила Лус”, след което на него му просветва какво се опитваме да направим и с много думи и още повече жестове ни обяснява как да достигнем до там. Не разбираме нищо, но сме силно впечатлени от тази доброжелателност и желание на мнозина местни да помогнат на поклонниците с каквото могат, колкото и да е малък жестът. Благодарим искрено и продължаваме по следата на GPS-а, за да се озовем там, където трябва да е албергето. Да, но то не е. Започваме да се лутаме из околните къщи, в една кооперация с множество прострени дрехи и чаршафи дори влизаме и се качваме по стълбището, само за да осъзнаем, че сме в частна къща, а не в алберге. На косъм бяхме да се изтресем в нечие жилище.
Слизаме обратно на улицата, където уморената ми половинка решава да вземе нещата в свои ръце. „Пардон, сеньора”, излиза от нейните уста по адрес на една възрастна жена, „донде есте ел алберге Вила Лус?”. Да, по-добрата ми половинка е моята гордост в Испания. Нали си е френскоезична, успява поне донякъде да разбере испанците, а понякога дори да скалъпи и смислена фраза. В случая нейната намеса е решаваща – жената посочва сграда точно зад гърба ни. Всъщност албергето си е точно там, където трябва да е, само че сме гледали в другата посока. Грасиас, сеньора, отваряме портика, и се озоваваме в двора на чудесна старинна къща.
Кокетният двор на Вила Лус. В дъното е ... кокошарникът.
Пристройката, в която по желание на поклоннците се сервират вечери и закуски
Слава на Бога, места има. Посрещат ни любезно, вписват ни в книгата на поклонниците, удрят ни печат в креденсиалите и ни настаняват. Легловата база не е нещо особено, но поне местата не са много и едната баня и тоалетна са достатъчни. Има и интернет, което ни позволява да поскайпим с този-онзи в таковината.
Има и пералня и дори сушилня, които се заплащат отделно. Отделно се заплаща и за вечеря и закуска, които са по желание. Отказваме вечерята, но поръчваме закуска за следващата сутрин. Пускаме пералня, заплащайки две евро, след което с много усилия (основно от страна на съпруга на съдържателката) тръгва и сушилнята. Както ще се окаже после, тя не е изсушила почти нищо.
Тръгваме и ние – на разходка из Сумая и в търсене на магазин, основно за вода и за храна за утрешния ден. Не сме особено гладни, така че вечерята не е задължителна. Но – Господи, защо? – неделя е! Нищо, ама нищо не работи, с изключение на таберните. Намираме будка, в която ни продават малко минерална вода за подкрепа, и упорито куцукаме из градчето с надежда за хранителни стоки. Напразно, както разбираме след известно време. Осъзнавайки това, решаваме да приседнем на една пейка край река Урола и – ако не друго – да се насладим на тишината и спокойствието на неделната вечер, докато светлината на деня постепенно гасне.
Има и пералня и дори сушилня, които се заплащат отделно. Отделно се заплаща и за вечеря и закуска, които са по желание. Отказваме вечерята, но поръчваме закуска за следващата сутрин. Пускаме пералня, заплащайки две евро, след което с много усилия (основно от страна на съпруга на съдържателката) тръгва и сушилнята. Както ще се окаже после, тя не е изсушила почти нищо.
Тръгваме и ние – на разходка из Сумая и в търсене на магазин, основно за вода и за храна за утрешния ден. Не сме особено гладни, така че вечерята не е задължителна. Но – Господи, защо? – неделя е! Нищо, ама нищо не работи, с изключение на таберните. Намираме будка, в която ни продават малко минерална вода за подкрепа, и упорито куцукаме из градчето с надежда за хранителни стоки. Напразно, както разбираме след известно време. Осъзнавайки това, решаваме да приседнем на една пейка край река Урола и – ако не друго – да се насладим на тишината и спокойствието на неделната вечер, докато светлината на деня постепенно гасне.
Притихналата вече Сумая и мудната река Урола
После се връщаме към дома (да, точно така, колко удивително лесно едно място се превръща в твой дом, па макар и само за няколко часа!), но умираме от жажда. Затова решаваме, каквото и да ни струва, да си купим вода в таберна. Сядаме в една близо до албергето, където аз съм обзет от скрупули и решавам, че трябва непременно да си вземем нещо и вода, а не само вода. Затова, когато идва гостилничарката, поръчвам „хамбургеса холандеса” (без да зная какво точно е това), а половинката ми заръчва „дос агуас” и „уна цитронада”. Последното е разбрано от жената като фанта, което не е проблем. Двете бутилки минерална вода също се появяват, съпътствани, обаче, не от един, а от два сандвича. Оказва се, че неспоменаването на „уна хамбургеса” е станало причина за приготвянето на „дос хамбургесас”, защото сме си двама на масата. Както и да е, половинката ми си е мъжко момиче и няма да се уплаши от един хамбургер, при това вкусен.
В крайна сметка си вземаме вода за 14 евро – толкова е цялата сметка – и отиваме да си лягаме.
В крайна сметка си вземаме вода за 14 евро – толкова е цялата сметка – и отиваме да си лягаме.
Comment Form is loading comments...