Еускади (Земята на баските)
Нашето пътешествие започна на днешната испано-френска граница, в земята на Баските. Днес някогашната баска територия, наричана с общото име Еускал Херия, е разделена на три части. Три от седемте старинни баски провинции са обединени в днешната испанска автономна област Еускади (както я наричат жителите й) или Паис Васко (както е по-известна в испанското административно деление). Четвъртата е областта Навара, която още в средновековието поема по свой, малко по-различен от този на останалите, път. Останалите три образуват Ипаралде - онези земи на Еускал Херия, намиращи се днес под френска власт.Трите провинции на Еускади са Биская с главен град Доностиа-Сан Себастиан, Гипускоа със средище Билбао и Алава-Араба с главен град Витория-Гастеис, който същевременно е и столица на цялата автономна провинция. Пътят на апостол Яков преминава по крайбрежието на Биская и Гипускоа.
Старинният баски език, който няма нищо общо с индоевропейските езици и е по-стар от тях, е олицетворение на древната и изпълнена със стремеж към независимост и съхраняване на собствената идентичност история на този народ. Римляните така и не успяват да поставят под пълен контрол тези земи и се задоволяват само да използват и охраняват някои по-значими търговски пътища, преминаващи през тях. През 13 в. Еускади е включена в състава на кастилската корона, но запазва значителни привилегии, съблюдавани векове наред от испанските владетели. За разлика от своите събратя на север от Пиринеите, които губят автономията си след Френската революция, баските в Испания са лишени от привилегиите си само в течение на няколко десетилетия в края на 19 и началото на 20 в. Те са извоювани отново по време на испанската гражданска война през 30-те години на миналия век, но са оспорвани по време на режима на генералисимус Франко, който гледа на баските като на "предатели" заради участието им в конфликта на страната на републиканците. Натискът от Мадрид довежда до създаването в 1959 г. на прословутата ЕТА (Euskadi Ta Askatasuna - "Баския и нейната свобода"), станала печално известна с терористичната си дейност в последните няколко десетилетия. Днес баският е - заедно с кастилски (книжовен испански), каталунски и галисийски - е един от четирите официално признати езика в Испания, макар около половината население на Еускади да не може да говори на баски език.
Земята на баските в много отношения е индустриалното сърце на Испания и една от нейните най-гъсто населени части. Последното е за сметка основно на големите градски средища. Провинцията е изпъстрена с малки селца и градчета и най-вече единични ферми, чиито жители се препитават с туризъм (по крайбрежието), земеделие и най-вече скотовъдство. Ето защо не е учудващо, че пътят на св. Яков (наричан на баски Донякуе Бидеа) преминава през низ от пасторални пейзажи и само вечер - в местата, където спят - поклонниците имат възможността да се сблъскат с по-значително човешко присъствие.
Старинният баски език, който няма нищо общо с индоевропейските езици и е по-стар от тях, е олицетворение на древната и изпълнена със стремеж към независимост и съхраняване на собствената идентичност история на този народ. Римляните така и не успяват да поставят под пълен контрол тези земи и се задоволяват само да използват и охраняват някои по-значими търговски пътища, преминаващи през тях. През 13 в. Еускади е включена в състава на кастилската корона, но запазва значителни привилегии, съблюдавани векове наред от испанските владетели. За разлика от своите събратя на север от Пиринеите, които губят автономията си след Френската революция, баските в Испания са лишени от привилегиите си само в течение на няколко десетилетия в края на 19 и началото на 20 в. Те са извоювани отново по време на испанската гражданска война през 30-те години на миналия век, но са оспорвани по време на режима на генералисимус Франко, който гледа на баските като на "предатели" заради участието им в конфликта на страната на републиканците. Натискът от Мадрид довежда до създаването в 1959 г. на прословутата ЕТА (Euskadi Ta Askatasuna - "Баския и нейната свобода"), станала печално известна с терористичната си дейност в последните няколко десетилетия. Днес баският е - заедно с кастилски (книжовен испански), каталунски и галисийски - е един от четирите официално признати езика в Испания, макар около половината население на Еускади да не може да говори на баски език.
Земята на баските в много отношения е индустриалното сърце на Испания и една от нейните най-гъсто населени части. Последното е за сметка основно на големите градски средища. Провинцията е изпъстрена с малки селца и градчета и най-вече единични ферми, чиито жители се препитават с туризъм (по крайбрежието), земеделие и най-вече скотовъдство. Ето защо не е учудващо, че пътят на св. Яков (наричан на баски Донякуе Бидеа) преминава през низ от пасторални пейзажи и само вечер - в местата, където спят - поклонниците имат възможността да се сблъскат с по-значително човешко присъствие.
Типично баски пейзаж и типично баско занимание
Кантабрия
След 180 км в земята на баските пътят на Св. Яков навлиза в Кантабрия. Столица на тази малка и сравнително непозната за чужденците испанска провинция е Сантандер. Името си дължи на кантабрите - планински народ, населявал планините в южната част на днешната провинция и станал известен ни за пръв път благодарение на римляните. Те успяват да овладеят крайбрежието на Кантабрия и основават там пристанищни градове, повечето от които съществуват и до днес, като през някои от тях преминава и Пътят на апостола (Кастро Урдиалес, Сантоня, Сантандер). Населението в планините обаче съхранява идентичността си столетия наред, надживявайки както Римската империя, така и наследилата я власт на вестготите.
Едва след арабското нашествие на иберийския полуостров неговите жители се намесват по-активно в делата на кантабрите. Причината за това е фактът, че Кантабрия (наред с Астурия) е сред малкото късчета земя, останали под властта на християните след началото на 8 в. "Отварянето към света" на тукашното население става възможно благодарение на покръстителската мисия на редица християнски духовници, сред които личи името на Св. Торибиус (Санто Торибио), който основава по онова време своя манастир в сърцето на кантабрйските планини.
Недалеч от него, в Ковадонга (Астурия), през 722 г. се е състояло сражение, в което християнските армии за пръв път успяват да дадат отпор на арабите и да гарантират бъдещето на зараждащото се астурийско-кантабрийско кралство, продължител на вестготската властова традиция в Иберия. Макар да е пресилено - предвид това, че окончателното ликвидиране на арабската власт на Пиринейския полуостров ще настъпи почти 800 години по-късно - това сражение се разглежда като начало на испанската реконкиста, а Девата от Ковадонга (Virgen de Covadonga) се тачи като закрилница на Астурия. Смята се е, че нейното светилище в пещерата край едноименното селце е дарило тези земи с божествена закрила срещу мюсюлманите.
От векове насам Кантабрия изкарва прехраната си с животновъдство и експорт на всевъзможни животински продукти - най-вече месо, вълна и мляко. Тук се правят най-прочутите испански сирена, които по нищо не отстъпват, а по наше скромно мнение дори превъзхождат френските. През 19 в. - също както и в Еускади - възникват първите морски курорти, в които испанският елит отдъхва сред приятна прохлада, силно контрастираща с нетърпимата лятна горещина на юг. Това слага началото на туристическата индустрия в Кантабрия, която в последните десетилетия се допълни и от планинския и зимния туризъм. Притегателен пункт за почти всички туристи в Кантабрия е световноизвестната с палеолитните си скални рисунки пещера Алтамира.
Едва след арабското нашествие на иберийския полуостров неговите жители се намесват по-активно в делата на кантабрите. Причината за това е фактът, че Кантабрия (наред с Астурия) е сред малкото късчета земя, останали под властта на християните след началото на 8 в. "Отварянето към света" на тукашното население става възможно благодарение на покръстителската мисия на редица християнски духовници, сред които личи името на Св. Торибиус (Санто Торибио), който основава по онова време своя манастир в сърцето на кантабрйските планини.
Недалеч от него, в Ковадонга (Астурия), през 722 г. се е състояло сражение, в което християнските армии за пръв път успяват да дадат отпор на арабите и да гарантират бъдещето на зараждащото се астурийско-кантабрийско кралство, продължител на вестготската властова традиция в Иберия. Макар да е пресилено - предвид това, че окончателното ликвидиране на арабската власт на Пиринейския полуостров ще настъпи почти 800 години по-късно - това сражение се разглежда като начало на испанската реконкиста, а Девата от Ковадонга (Virgen de Covadonga) се тачи като закрилница на Астурия. Смята се е, че нейното светилище в пещерата край едноименното селце е дарило тези земи с божествена закрила срещу мюсюлманите.
От векове насам Кантабрия изкарва прехраната си с животновъдство и експорт на всевъзможни животински продукти - най-вече месо, вълна и мляко. Тук се правят най-прочутите испански сирена, които по нищо не отстъпват, а по наше скромно мнение дори превъзхождат френските. През 19 в. - също както и в Еускади - възникват първите морски курорти, в които испанският елит отдъхва сред приятна прохлада, силно контрастираща с нетърпимата лятна горещина на юг. Това слага началото на туристическата индустрия в Кантабрия, която в последните десетилетия се допълни и от планинския и зимния туризъм. Притегателен пункт за почти всички туристи в Кантабрия е световноизвестната с палеолитните си скални рисунки пещера Алтамира.
Една от перлите на Кантабрия: Сан Висенте де ла Баркера между Атлантика и Кантабрийските Кордилери.
Снимки като тази разсеяха всякакви съмнения дали трябва да тръгнем по Пътя ...
Снимки като тази разсеяха всякакви съмнения дали трябва да тръгнем по Пътя ...
Кастилия и Леон
Пътят ни отвежда на югозапад през сърцето на Кантабрийските Кордилери - Пикос де Еуропа - и навлизаме в Кастилия и Леон. Наред с южните склонове на Кордилерите тази испанска провинция обхваща почти изцяло северната част на Месета. Това е сърцето на днешната испанска държавност, на испанската култура и на книжовния език. Тук са едни от най-старите и значими политически и културни центрове на Испания - Леон, Бургос, провинциалната столица Валядолид, Сеговия, Саламанка.
Областта е с внушителни размери (по-голяма е от Португалия и не много по-малка от България) но природните условия са такива, че е изключително рядко населена. Площта й съставлява близо 20 процента от територията на Испания, но там живеят по-малко от шест процента от жителите на страната. Кастилската степ предлага на жителите си възможността да се занимават основно със скотовъдство и земеделие. Жизненоважни в миналото са били големите реки - основната артерия Дуеро и нейните спускащи се от планините притоци Есла, Писуерга, Орбиго. В последните няколко десетилетия са положени значителни усилия в строежа на язовири в планините на север и на мащабни напоителни системи, които превръщат все по-големи части от провинцията в плодородна земя.
През Кастилия и Леон преминава по-голямата част от най-популярния маршрут към Сантяго де Компостела - т. нар. Френски път (Камино Франсез). Тръгналите по него вървят над 400 километра през провинцията и имат възможността да разгледат забележителни и старинни места като Сан Хуан де Ортега, Бургос, Кастрохерис, Фромиста, Мансия де лас Мулас, Леон, Асторга, Понферада.
Областта е с внушителни размери (по-голяма е от Португалия и не много по-малка от България) но природните условия са такива, че е изключително рядко населена. Площта й съставлява близо 20 процента от територията на Испания, но там живеят по-малко от шест процента от жителите на страната. Кастилската степ предлага на жителите си възможността да се занимават основно със скотовъдство и земеделие. Жизненоважни в миналото са били големите реки - основната артерия Дуеро и нейните спускащи се от планините притоци Есла, Писуерга, Орбиго. В последните няколко десетилетия са положени значителни усилия в строежа на язовири в планините на север и на мащабни напоителни системи, които превръщат все по-големи части от провинцията в плодородна земя.
През Кастилия и Леон преминава по-голямата част от най-популярния маршрут към Сантяго де Компостела - т. нар. Френски път (Камино Франсез). Тръгналите по него вървят над 400 километра през провинцията и имат възможността да разгледат забележителни и старинни места като Сан Хуан де Ортега, Бургос, Кастрохерис, Фромиста, Мансия де лас Мулас, Леон, Асторга, Понферада.
Огромната Кастилия като на длан - безкрайната Месета опира в Кантабрийските Кордилери
Астурия
През легендарния проход Пуерто Пахарес прехвърляме за втори път билото на Кантабрийските Кордилери и навлизаме в Княжество Астурия - люлката на днешна Испания. Столицата е Овиедо, но най-големият град е Хихон на атлантическия бряг.
Името си областта дължи на съседите на кантабрите, астурите, които трудно са покорени от Рим. През ранното средновековие тук възниква християнското кралство Астурия, което полага началото на реконкистата на полуострова. Постепенно то разширява властта си и на юг от планините, в земите на днешна Кастилия и Леон, а по-късно владетелите в Овиедо изпадат в подчинено положение спрямо тези в Леон. В края на 14 в. Астурия успява да утвърди особеното си място в рамките на оформящата се голяма испанска държава, получавайки статут на княжество. И до ден днешен първородното дете на испанския крал носи титлата "княз на Астурия" (Príncipe de Asturias) - знак за огромната роля, която Астурия играе в историята на днешна Испания.
Към вековната пасторална идилия, свързана с упражняването най-вече на скотовъдство и земеделие, през 19 в. се прибавя и значима по своите мащаби индустриализация, свързана с рудодобива и металургията. Тогава се полага началото на гигантската за мащабите на областта агломерация от три града - Овиедо, Хихон и Авилас, образуващи равнобедрен триъгълник, в рамките на който живеят над 600.000 души - близо две трети от населението на цяла Астурия.
Днес Астурия се възползва максимално пълноценно от значителните си природни богатства. Наред с продължаващото индустриално развитие на региона жителите му разчитат в голяма степен на екологичен и културен туризъм. Близо една трета от територията на областта е заета от защитени зони - национални и природни паркове, както и биосферни резервати. И тук, както и Кантабрия, се правят прочути сирена, а националната напитка на Астурия - сидрата - се лее като из ведро.
Името си областта дължи на съседите на кантабрите, астурите, които трудно са покорени от Рим. През ранното средновековие тук възниква християнското кралство Астурия, което полага началото на реконкистата на полуострова. Постепенно то разширява властта си и на юг от планините, в земите на днешна Кастилия и Леон, а по-късно владетелите в Овиедо изпадат в подчинено положение спрямо тези в Леон. В края на 14 в. Астурия успява да утвърди особеното си място в рамките на оформящата се голяма испанска държава, получавайки статут на княжество. И до ден днешен първородното дете на испанския крал носи титлата "княз на Астурия" (Príncipe de Asturias) - знак за огромната роля, която Астурия играе в историята на днешна Испания.
Към вековната пасторална идилия, свързана с упражняването най-вече на скотовъдство и земеделие, през 19 в. се прибавя и значима по своите мащаби индустриализация, свързана с рудодобива и металургията. Тогава се полага началото на гигантската за мащабите на областта агломерация от три града - Овиедо, Хихон и Авилас, образуващи равнобедрен триъгълник, в рамките на който живеят над 600.000 души - близо две трети от населението на цяла Астурия.
Днес Астурия се възползва максимално пълноценно от значителните си природни богатства. Наред с продължаващото индустриално развитие на региона жителите му разчитат в голяма степен на екологичен и културен туризъм. Близо една трета от територията на областта е заета от защитени зони - национални и природни паркове, както и биосферни резервати. И тук, както и Кантабрия, се правят прочути сирена, а националната напитка на Астурия - сидрата - се лее като из ведро.
Ковадонга: астурийската светиня
Галиция
Един от символите на Астурия - квадратният хамбар (hórreo) на високи дървени или каменни крака, изведнъж става по-малък и с правоъгълна форма. Може би нищо друго не символизира така добре прекосяването на границата между Астурия и най-северозападната испанска провинция - Галиция.
Както подсказва името й, тя е обитавана от незапомнени времена от келтски (галски) племена, които успяват до голяма степен да съхранят самобитността си във вековете на римската власт. За последната ни напомня един от големите галицийски градове - Луго, със своите изцяло запазени римски крепостни стени.
През 5 в. тук се настанява едно германско племе - свевите, които съумяват да основат собствено владение, обхващащо части от днешна Галиция и Португалия. Арабската инвазия на практика не засяга региона, който продължава да живее в някакво особено уединение в едно от ъгълчетата на тогавашния свят.
Това състояние на нещата се променя едва към 9 в., когато откриването на гроба на апостол Яков в сърцето на Галиция превръща областта в знаменитост из четирите краища на християнския свят, поставяйки началото на мащабното поклонническо движение към новооснования град Сантяго де Компостела, сега столица на областта.
Подобно на повечето други региони на днешна Испания, Галиция има собствена държавност през средновековието, но в крайна сметка не удържа на експанзията на Кастилия и през 13 в. става част от нейната корона. Западането на поклонническото движение през следващите столетия връща Галиция в изходно положение и тя отново се превръща в "земя на края на света". Несъстоялата се - за разлика от повечето останали северноиспански области - индустриализация води до значително изоставане на галицийската икономика и обедняване на населението в 19 в., което поставя началото на мащабна изселническа вълна към Новия свят - най-вече в посока Южна Америка. Галиция и днес си остава един от бедните райони на Испания, разчитащ най-вече на земеделие и риболов. Ако изключим тълпите от поклонници, които вече трето десетилетие отново се тълпят в Сантяго де Компостела, областта почти не се наслаждава на значителен туристически поток. Предпоставка за изоставането в това отношение в сравнение със съседните испански области, а също така и с Португалия, е суровото скалисто крайбрежие, характеризиращо се с липса на плажове и умивано от ледените води на открития Атлантик, дъждовният климат и липсата на високи планини. Призрачността на тукашните гори - днес, за жалост, все повече с евкалиптови насаждения - и силната тенденция сред местното население към придържане/връщане към "келтските корени" придават на цялостната обстановка в Галиция някаква специфика и различност в сравнение с останалите райони на така или иначе достатъчно разноликата Испания. Другото, което отличава Галиция и рязко контрастира със всичко, което видяхме по пътя си, е големият брой хубави жени, които иначе са малко или много оскъдни на Пиренейския полуостров.
Както подсказва името й, тя е обитавана от незапомнени времена от келтски (галски) племена, които успяват до голяма степен да съхранят самобитността си във вековете на римската власт. За последната ни напомня един от големите галицийски градове - Луго, със своите изцяло запазени римски крепостни стени.
През 5 в. тук се настанява едно германско племе - свевите, които съумяват да основат собствено владение, обхващащо части от днешна Галиция и Португалия. Арабската инвазия на практика не засяга региона, който продължава да живее в някакво особено уединение в едно от ъгълчетата на тогавашния свят.
Това състояние на нещата се променя едва към 9 в., когато откриването на гроба на апостол Яков в сърцето на Галиция превръща областта в знаменитост из четирите краища на християнския свят, поставяйки началото на мащабното поклонническо движение към новооснования град Сантяго де Компостела, сега столица на областта.
Подобно на повечето други региони на днешна Испания, Галиция има собствена държавност през средновековието, но в крайна сметка не удържа на експанзията на Кастилия и през 13 в. става част от нейната корона. Западането на поклонническото движение през следващите столетия връща Галиция в изходно положение и тя отново се превръща в "земя на края на света". Несъстоялата се - за разлика от повечето останали северноиспански области - индустриализация води до значително изоставане на галицийската икономика и обедняване на населението в 19 в., което поставя началото на мащабна изселническа вълна към Новия свят - най-вече в посока Южна Америка. Галиция и днес си остава един от бедните райони на Испания, разчитащ най-вече на земеделие и риболов. Ако изключим тълпите от поклонници, които вече трето десетилетие отново се тълпят в Сантяго де Компостела, областта почти не се наслаждава на значителен туристически поток. Предпоставка за изоставането в това отношение в сравнение със съседните испански области, а също така и с Португалия, е суровото скалисто крайбрежие, характеризиращо се с липса на плажове и умивано от ледените води на открития Атлантик, дъждовният климат и липсата на високи планини. Призрачността на тукашните гори - днес, за жалост, все повече с евкалиптови насаждения - и силната тенденция сред местното население към придържане/връщане към "келтските корени" придават на цялостната обстановка в Галиция някаква специфика и различност в сравнение с останалите райони на така или иначе достатъчно разноликата Испания. Другото, което отличава Галиция и рязко контрастира със всичко, което видяхме по пътя си, е големият брой хубави жени, които иначе са малко или много оскъдни на Пиренейския полуостров.
Краят на Света: нос Финистере
Comment Form is loading comments...