ДЕН 4: ДЕБА - МАРКИНА-ШЕМАЙН
Маршрут: Деба - Маркина-Шемайн
Разстояние: 20,3 км Общо времетраене: 6 часа и 30 минути Чисто ходене: 5 часа Обща денивелация: +780/-740 м |
|
Карта на маршрута
Височинен профил на маршрута
Класическият маршрут от Деба за Маркина (през Олац) е доста труден – с няколко изкачвания и слизания по няколкостотин метра всяко. Изправени сме пред дилема – дали да го изминем с риск окончателно да съсипем краката си или да съхраним силите си за по-сетне? Все пак ни чакат към 1000 километра, а още не сме изминали и 100.
В крайна сметка потискаме „планинарския си нагон“ и се спираме на (привидно) не толкова атрактивния вариант за велосипедисти, който е практически равен, а и малко по-кратък от „класическия”. Той води не на югозапад през планините, а на запад по крайбрежието до през Мутрику и Ондароа, за да се отклони оттам на юг по течението на река Артибай към Маркина.
Тръгваме още по тъмно. Основната причина за това е, че искаме да стигнем в Маркина възможно най-рано. Албергето, за което имаме резервация, няма определен час, от който насетне приема, и ни се иска да се настаним колкото се може по-рано, за да релаксираме през останалата част на деня.
Слизаме в града, пресичаме река Деба и се отправяме към устието й в океана. Оттам, осветявайки пътя си с челници, продължаваме по тясното и – както се оказва – доста оживено за този ранен час крайбрежно шосе от Деба към Мутрику. Неколкократно ни се налага буквално да се прилепяме към скалите вляво от нас, макар шофьорите да са твърде внимателни и почтително да ни заобикалят – често с цената на това да навлязат в отсрещното платно. Стигаме в Мутрику по тъмно и присядаме за кратка почивка на една автобусна спирка. След градчето пътят напуска крайбрежието и пресича полуострова между Мутрику и Ондароа.
Малко преди Ондароа се развиделява и имаме възможност да се насладим от високия океански бряг на гледката на залива и пристанището на това първо бискайско градче (точно преди него напускаме провинция Гипускоа с център Сан Себастиан и влизаме в Биская с център Билбао). На входа на залива са застанали няколко лодки, подредени почти в линия и на равни разстояния една от друга – същински стражи, отбраняващи Ондароа от въображаем противник по море. Слизайки от височината към градчето, забелязваме самотен мъж на плажа, който решително крачи към водата и се хвърля в океана, плувайки с отривисти движения. Денят е мрачен и времето е доста хладно, така че сме леко изненадани от видяното, но все още не подозираме – както ще разберем по-късно – колко студена е водата на Атлантика всъщност (досега само сме си киснали краката в плитчините) и в каква степен този плувец се равнява на герой.
Един рязък завой и пред нас се открива гледка към Ондароа – поредното красиво градче на брега на Еускади. Точно в този момент откъм църквата се дочува камбанен звън – точно осем часът е. В това нямаше да има нищо необичайно, ако камбаните не бяха съпроводени и от мощна сирена – точно такава, каквато се пуска при тревога. Явно само камбаните не са достатъчни, за да разбудят спящото все още градче, та се налага да се ползва и сирена!
В крайна сметка потискаме „планинарския си нагон“ и се спираме на (привидно) не толкова атрактивния вариант за велосипедисти, който е практически равен, а и малко по-кратък от „класическия”. Той води не на югозапад през планините, а на запад по крайбрежието до през Мутрику и Ондароа, за да се отклони оттам на юг по течението на река Артибай към Маркина.
Тръгваме още по тъмно. Основната причина за това е, че искаме да стигнем в Маркина възможно най-рано. Албергето, за което имаме резервация, няма определен час, от който насетне приема, и ни се иска да се настаним колкото се може по-рано, за да релаксираме през останалата част на деня.
Слизаме в града, пресичаме река Деба и се отправяме към устието й в океана. Оттам, осветявайки пътя си с челници, продължаваме по тясното и – както се оказва – доста оживено за този ранен час крайбрежно шосе от Деба към Мутрику. Неколкократно ни се налага буквално да се прилепяме към скалите вляво от нас, макар шофьорите да са твърде внимателни и почтително да ни заобикалят – често с цената на това да навлязат в отсрещното платно. Стигаме в Мутрику по тъмно и присядаме за кратка почивка на една автобусна спирка. След градчето пътят напуска крайбрежието и пресича полуострова между Мутрику и Ондароа.
Малко преди Ондароа се развиделява и имаме възможност да се насладим от високия океански бряг на гледката на залива и пристанището на това първо бискайско градче (точно преди него напускаме провинция Гипускоа с център Сан Себастиан и влизаме в Биская с център Билбао). На входа на залива са застанали няколко лодки, подредени почти в линия и на равни разстояния една от друга – същински стражи, отбраняващи Ондароа от въображаем противник по море. Слизайки от височината към градчето, забелязваме самотен мъж на плажа, който решително крачи към водата и се хвърля в океана, плувайки с отривисти движения. Денят е мрачен и времето е доста хладно, така че сме леко изненадани от видяното, но все още не подозираме – както ще разберем по-късно – колко студена е водата на Атлантика всъщност (досега само сме си киснали краката в плитчините) и в каква степен този плувец се равнява на герой.
Един рязък завой и пред нас се открива гледка към Ондароа – поредното красиво градче на брега на Еускади. Точно в този момент откъм църквата се дочува камбанен звън – точно осем часът е. В това нямаше да има нищо необичайно, ако камбаните не бяха съпроводени и от мощна сирена – точно такава, каквато се пуска при тревога. Явно само камбаните не са достатъчни, за да разбудят спящото все още градче, та се налага да се ползва и сирена!
А че градчето все още спи, се убеждаваме тозчас. Макар да изпитваме мъчителна нужда от кафе, оказва се, че в този твърде ранен за Испания час няма кой да ни сервира такова. Нищо, буквално нищо все още не работи. Това, разбира се, не е правило навсякъде (както после ще разберем, има заведения, които предлагат кафе и закуска още от шест сутринта, макар и да са изключение), но в Ондароа определено е.
Както и да е! Присядаме на пейка край реката за кратка почивка и след това продължаваме напред. Оказва се, че все пак има немалко будни жители, които тичат или карат колело по крайречната алея. Същевременно установяваме, че това е поредната баска река, пълна с риба, която никой не лови. Странен народ …
Продължаваме пътя си нагоре по реката. Крачим равномерно и безмълвно, достигайки в крайна сметка градчето Бернатуа, на входа на което се мъдри ресторант, който при това работи. Сядаме и правим плах опит да си поръчаме капучино. Бабата зад бара (много от тези ресторанти – по правило на самообслужване! – са класически семеен бизнес и може да ви обслужи който е в наличност в момента) повдига учудено вежди – явно за пръв път чува тази дума. Решаваме да вложим всичките си езикови познания и прецизираме поръчката: „Кафе кон лече”. „Аха”, казва бабата. „Пшшшшш”, уточняваме на чудесен испански, визирайки млечната пяна. „Буено”, казва бабата, кима и прави класическо „кафе кон лече”. И така точно тук, в Бернатуа, губим всякаква надежда, че някой някога и някъде в Испания ще ни направи капучино, заради което оттук насетне преустановяваме с всякакви опити в това отношение.
Продължаваме пътя си, който продължава да не се отличава с неземни красоти или нещо кой-знае какво забележително. Това е един от онези (за щастие редки) дни, в които основната задача е да се отметне определен брой километри и да се придвижим от точка А в точка Б. Впрочем – както ще разберем впоследствие – пътят, от който се отказахме, също не е по-приветлив. Разликата е, че не е асфалтов, или поне не изцяло. Иначе е не по-малко монотонен и преминава през евкалиптови гори без никакви гледки.
Онова, което продължава да ни впечатлява и днес, е подредеността, чистотата и редът, излъчвани от всяко нещо в земята на баските. Всъщност „красотата на мига“ се състои в начина, по който си общуват човекът и природата. Малките ферми, които „прелитат“ около нас през сравнително равни интервали от време между отделните градчета край пътя, като че ли са поникнали от земята. Те не контрастират с природата, не са кръпки на фона на пасторалния ландшафт, а са органична част от него, съпринадлежат му по един специфичен и чудесен начин. Всичко това буди в нас усещане за дежа-вю, тъй като и на други места в Европа в нас са се събуждали подобни чувства. Като че ли само по нашите ширини имаме навика да внасяме хаос в реда, установен от Природата …
Както и да е! Присядаме на пейка край реката за кратка почивка и след това продължаваме напред. Оказва се, че все пак има немалко будни жители, които тичат или карат колело по крайречната алея. Същевременно установяваме, че това е поредната баска река, пълна с риба, която никой не лови. Странен народ …
Продължаваме пътя си нагоре по реката. Крачим равномерно и безмълвно, достигайки в крайна сметка градчето Бернатуа, на входа на което се мъдри ресторант, който при това работи. Сядаме и правим плах опит да си поръчаме капучино. Бабата зад бара (много от тези ресторанти – по правило на самообслужване! – са класически семеен бизнес и може да ви обслужи който е в наличност в момента) повдига учудено вежди – явно за пръв път чува тази дума. Решаваме да вложим всичките си езикови познания и прецизираме поръчката: „Кафе кон лече”. „Аха”, казва бабата. „Пшшшшш”, уточняваме на чудесен испански, визирайки млечната пяна. „Буено”, казва бабата, кима и прави класическо „кафе кон лече”. И така точно тук, в Бернатуа, губим всякаква надежда, че някой някога и някъде в Испания ще ни направи капучино, заради което оттук насетне преустановяваме с всякакви опити в това отношение.
Продължаваме пътя си, който продължава да не се отличава с неземни красоти или нещо кой-знае какво забележително. Това е един от онези (за щастие редки) дни, в които основната задача е да се отметне определен брой километри и да се придвижим от точка А в точка Б. Впрочем – както ще разберем впоследствие – пътят, от който се отказахме, също не е по-приветлив. Разликата е, че не е асфалтов, или поне не изцяло. Иначе е не по-малко монотонен и преминава през евкалиптови гори без никакви гледки.
Онова, което продължава да ни впечатлява и днес, е подредеността, чистотата и редът, излъчвани от всяко нещо в земята на баските. Всъщност „красотата на мига“ се състои в начина, по който си общуват човекът и природата. Малките ферми, които „прелитат“ около нас през сравнително равни интервали от време между отделните градчета край пътя, като че ли са поникнали от земята. Те не контрастират с природата, не са кръпки на фона на пасторалния ландшафт, а са органична част от него, съпринадлежат му по един специфичен и чудесен начин. Всичко това буди в нас усещане за дежа-вю, тъй като и на други места в Европа в нас са се събуждали подобни чувства. Като че ли само по нашите ширини имаме навика да внасяме хаос в реда, установен от Природата …
В крайна сметка пристигаме в Маркина по обяд. Албергето е в северозападната окрайнина на градчето. Там няма никого, или най-малкото не се виждат никакви поклонници. Съдържатели (албергето е частно, та ще си позволим да използваме тази дума) също не се мяркат. Виждаме само французи – младо семейство с малко дружелюбно момиченце. Половинката ми го предразполага с чудесен френски и то изчезва за миг, за да домъкне отнякъде рошав испанец – собственикът на къщата. По-късно ще разберем, че се казва Мигел.
„Легитимираме се“, а той притеснен хуква да ни настанява. Изстрелва едно „синко минутес”, изчезва отново и след малко се появява отнякъде с купчина чаршафи, за да застеле леглата. Настаняваме се без по-нататъшни формалности и се възползваме от чудесната баня, която в този ранен час е изцяло на наше разположение.
Малко след това пристига и жената на Мигел, която всъщност движи бизнеса и говори английски. Била е на пазар, в багажника на „Королата“ й се мъдрят множество франзели. Разбира се, има и други неща, но на нас ни прави впечатление именно голямото количество франзели. Оттук насетне ще се убедим многократно, че франзелата („бара пан“ на испански) е в основата на иберийското щастие и благополучие. Ще имаме възможността да видим стотици, а може би и хиляди хора, стиснали франзела в едната ръка и по този начин гарантирали своята (и на своето семейство) прехрана за деня. Ако някой иска някой ден да нарисува Испанката, трябва да я изобрази непременно с франзела в едната ръка…
Уреждаме формалностите със стопанката – регистрация, печат в поклонническия паспорт и заплащане на нощувката. Хапваме, след което потъваме в безпаметен сън. Будят ни – неизвестно колко време след това – високи и жизнерадостни мъжки гласове, сред които често се чува името Аугусто. По-късно той за кратко ще стане централна фигура в нашия разказ.
Ясно е, че времето ни за спокоен и несмущаван от никого сън изтече. Но ние сме благодарни и на това, което успяхме да си откраднем. „Тактиката“ ни сработи, ходенето по тъмно се отплати. Чувстваме се като новородени.
Постепенно пристигат и други пилигрими. Албергето се оживява все повече и повече. Сред тях в очите ни се набива млада жена (после разбираме, че е полякиня), която прави опит да си направи чай. Проблемът е, че няма топла вода. В опит да контактува с Мигел, тя установява, че той не знае и капка английски. Тя пък не знае испански и се опитва да си поиска топла вода, държейки чаша в едната ръка и пакетче чай в другата, потапяйки го енергично в чашата, настоятелно и ритмично повтаряйки „хот уотър … хот уотър … хот уотър”. Мигел я гледа внимателно и наглед ужасно разбиращо, след което се усмихва и жизнерадостно й посочва … чешмата. Отчаянието, примесено с гняв, в погледа на полякинята трудно може да се предаде с думи! Ние, разбира се, като представители на един изконно сеирджийски народ, с удоволствие и приковано внимание проследяваме сцената, но накрая половинката ми все пак се смилява и казва на полякинята, че собственичката говори английски. Проблемът е разрешен, но едва ли и в душата на полякинята, която продължаваше да гледа мрачно, все едно някой й е длъжен с нещо.
Ние пък решаваме да видим градчето, а и то нас. В Маркина – меко казано – няма нищо забележително, ако не броим градската църква, в която … няма нищо забележително. По-съществена атракция (по-скоро с местно значение) е един малък параклис (Сан Мигел де Аречинага) източно от него, построен около три огромни камъка, подпрени един на друг. Сега те са във вътрешността на църквицата и съставляват олтара й. Местното предание гласи, че ако млад мъж иска да се ожени в рамките на една година, трябва три пъти да пропълзи под тях. Всъщност щяхме да минем покрай тази църквица, ако бяхме минали по „класическия“ път от Деба към Маркина. В случая решаваме, че можем да продължим живота си и без да сме се докоснали до тази забележителност, и отиваме до центъра на градчето, където се отдаваме на кратка разходка, шопинг-тур с цел набавяне на вечеря и пиене на кафе.
След това се прибираме с мързелива крачка в албергето и се отдаваме на редуциране на багажа си. Четирите дни път са достатъчни, за да установим, че първоначалният ни багаж е прекалено тежък, и – макар и с мъка на сърце – решаваме да се разделим с част от нещата. В крайна сметка завещаваме на албергето вещи на стойност около 300 лева, но преценяваме, че здравето ни струва повече от това. Впоследствие ще установим, че преценката ни е била достатъчно точна и по останалия си път няма да почувстваме нужда от нито едно нещо, което остана в Маркина.
След това спретваме чудна трапеза с продуктите, които сме си купили. Останалите гости, обаче, са си поръчали вечеря в самото алберге. Заварваме Мигел да вилнее в кухнята, готвейки за 20 човека. Вечерята изглежда вкусна, а той определено е в стихията си.
На вратата на албергето дреме рунтаво куче на име Пастор, което явно до този момент е било някъде другаде. Ние, като видни кучелюбци, му отдаваме дължимото внимание, а то на свой ред ни позволява ни да го чешем и мачкаме, както само ние си знаем. Мигел е потресен – за пръв път кучето позволявало на пилигрими да го галят, иначе все бягало. Имаме чувството, че тайно ни оглежда за евентуално наличие на ореол около главите ни. Малко по-късно Пастор доказа принципната си неприязън към поклонниците, бягайки панически от опити за милувки от страна на полякинята. Така е, кучетата могат да отсяват добрите люде от лошите …
Вечерята около нас е повече от жизнерадостна. Сред всеобщата глъчка се извисяват гласовете на възрастния Аугусто, безименен негов приятел и друг млад испанец, които говорят оживено за испански и италиански футбол. На съседната маса две моми англичанки се оплакват от трудностите на Пътя. След това поемат на кратка разходка. Малко по-късно виждаме младия испанец – зарязал Аугусто – да омайва двете англичанки, вперил очи в кристално ясното небе и разказвайки им на абсурден, но някак много симпатичен английски „ебаут де старс”.
Постепенно фамилията на собствениците се увеличава. Появява се детето на Мигел, а след това майка му, баща му, тъстът и тъщата. Подобно на останалите, и те искат да ядат. Мигел продължава да вършее из кухнята, пържейки може би стотното си за тази вечер „яйце на око”.
Насред тази симпатична латино-лудница ние се оттегляме и си лягаме, доволни и щастливи от вечерята, но част от съквартирантите са решили да ни скъсят живота с разговори, шумолене на найлонови пликове и хрупане на запаси от раниците посред нощ. В крайна сметка не издържаме и в 4.30 часа сутринта на другия ден се отправяме на път.
„Легитимираме се“, а той притеснен хуква да ни настанява. Изстрелва едно „синко минутес”, изчезва отново и след малко се появява отнякъде с купчина чаршафи, за да застеле леглата. Настаняваме се без по-нататъшни формалности и се възползваме от чудесната баня, която в този ранен час е изцяло на наше разположение.
Малко след това пристига и жената на Мигел, която всъщност движи бизнеса и говори английски. Била е на пазар, в багажника на „Королата“ й се мъдрят множество франзели. Разбира се, има и други неща, но на нас ни прави впечатление именно голямото количество франзели. Оттук насетне ще се убедим многократно, че франзелата („бара пан“ на испански) е в основата на иберийското щастие и благополучие. Ще имаме възможността да видим стотици, а може би и хиляди хора, стиснали франзела в едната ръка и по този начин гарантирали своята (и на своето семейство) прехрана за деня. Ако някой иска някой ден да нарисува Испанката, трябва да я изобрази непременно с франзела в едната ръка…
Уреждаме формалностите със стопанката – регистрация, печат в поклонническия паспорт и заплащане на нощувката. Хапваме, след което потъваме в безпаметен сън. Будят ни – неизвестно колко време след това – високи и жизнерадостни мъжки гласове, сред които често се чува името Аугусто. По-късно той за кратко ще стане централна фигура в нашия разказ.
Ясно е, че времето ни за спокоен и несмущаван от никого сън изтече. Но ние сме благодарни и на това, което успяхме да си откраднем. „Тактиката“ ни сработи, ходенето по тъмно се отплати. Чувстваме се като новородени.
Постепенно пристигат и други пилигрими. Албергето се оживява все повече и повече. Сред тях в очите ни се набива млада жена (после разбираме, че е полякиня), която прави опит да си направи чай. Проблемът е, че няма топла вода. В опит да контактува с Мигел, тя установява, че той не знае и капка английски. Тя пък не знае испански и се опитва да си поиска топла вода, държейки чаша в едната ръка и пакетче чай в другата, потапяйки го енергично в чашата, настоятелно и ритмично повтаряйки „хот уотър … хот уотър … хот уотър”. Мигел я гледа внимателно и наглед ужасно разбиращо, след което се усмихва и жизнерадостно й посочва … чешмата. Отчаянието, примесено с гняв, в погледа на полякинята трудно може да се предаде с думи! Ние, разбира се, като представители на един изконно сеирджийски народ, с удоволствие и приковано внимание проследяваме сцената, но накрая половинката ми все пак се смилява и казва на полякинята, че собственичката говори английски. Проблемът е разрешен, но едва ли и в душата на полякинята, която продължаваше да гледа мрачно, все едно някой й е длъжен с нещо.
Ние пък решаваме да видим градчето, а и то нас. В Маркина – меко казано – няма нищо забележително, ако не броим градската църква, в която … няма нищо забележително. По-съществена атракция (по-скоро с местно значение) е един малък параклис (Сан Мигел де Аречинага) източно от него, построен около три огромни камъка, подпрени един на друг. Сега те са във вътрешността на църквицата и съставляват олтара й. Местното предание гласи, че ако млад мъж иска да се ожени в рамките на една година, трябва три пъти да пропълзи под тях. Всъщност щяхме да минем покрай тази църквица, ако бяхме минали по „класическия“ път от Деба към Маркина. В случая решаваме, че можем да продължим живота си и без да сме се докоснали до тази забележителност, и отиваме до центъра на градчето, където се отдаваме на кратка разходка, шопинг-тур с цел набавяне на вечеря и пиене на кафе.
След това се прибираме с мързелива крачка в албергето и се отдаваме на редуциране на багажа си. Четирите дни път са достатъчни, за да установим, че първоначалният ни багаж е прекалено тежък, и – макар и с мъка на сърце – решаваме да се разделим с част от нещата. В крайна сметка завещаваме на албергето вещи на стойност около 300 лева, но преценяваме, че здравето ни струва повече от това. Впоследствие ще установим, че преценката ни е била достатъчно точна и по останалия си път няма да почувстваме нужда от нито едно нещо, което остана в Маркина.
След това спретваме чудна трапеза с продуктите, които сме си купили. Останалите гости, обаче, са си поръчали вечеря в самото алберге. Заварваме Мигел да вилнее в кухнята, готвейки за 20 човека. Вечерята изглежда вкусна, а той определено е в стихията си.
На вратата на албергето дреме рунтаво куче на име Пастор, което явно до този момент е било някъде другаде. Ние, като видни кучелюбци, му отдаваме дължимото внимание, а то на свой ред ни позволява ни да го чешем и мачкаме, както само ние си знаем. Мигел е потресен – за пръв път кучето позволявало на пилигрими да го галят, иначе все бягало. Имаме чувството, че тайно ни оглежда за евентуално наличие на ореол около главите ни. Малко по-късно Пастор доказа принципната си неприязън към поклонниците, бягайки панически от опити за милувки от страна на полякинята. Така е, кучетата могат да отсяват добрите люде от лошите …
Вечерята около нас е повече от жизнерадостна. Сред всеобщата глъчка се извисяват гласовете на възрастния Аугусто, безименен негов приятел и друг млад испанец, които говорят оживено за испански и италиански футбол. На съседната маса две моми англичанки се оплакват от трудностите на Пътя. След това поемат на кратка разходка. Малко по-късно виждаме младия испанец – зарязал Аугусто – да омайва двете англичанки, вперил очи в кристално ясното небе и разказвайки им на абсурден, но някак много симпатичен английски „ебаут де старс”.
Постепенно фамилията на собствениците се увеличава. Появява се детето на Мигел, а след това майка му, баща му, тъстът и тъщата. Подобно на останалите, и те искат да ядат. Мигел продължава да вършее из кухнята, пържейки може би стотното си за тази вечер „яйце на око”.
Насред тази симпатична латино-лудница ние се оттегляме и си лягаме, доволни и щастливи от вечерята, но част от съквартирантите са решили да ни скъсят живота с разговори, шумолене на найлонови пликове и хрупане на запаси от раниците посред нощ. В крайна сметка не издържаме и в 4.30 часа сутринта на другия ден се отправяме на път.
Comment Form is loading comments...