ДЕН 3: СУМАЯ - ДЕБА
Маршрут: Сумая - Деба
Разстояние: 12,7 км Общо времетраене: 4 часа и 50 минути Чисто ходене: 3 часа и 30 минути Обща денивелация: +550/-480 м |
|
Важно: албергето на Деба, в което спахме ние и за което иде реч по-долу, вече не съществува. Новото алберге е устроено на последния етаж на гарата в града. Точното му местоположение е указано на картата:
Карта на маршрута
Височинен профил на маршрута
На сутринта ставаме и чакаме закуската, която сме си поръчали от предната вечер. Тя се появява под формата на прясно мляко, мюсли, кафе тип „негърска пот”, плодово сладко, маргарин и препечена франзела. Бяхме се представяли нещо по-различно, особено след като сме платили по 5 евро на човек за това. Но ... каквото-такова. Чувството, че сме изиграни, впоследствие ще отмине, след като разбираме, че всъщност ни е предложена твърде богата за испанските стандарти закуска.
Поне наваксваме откъм кафе и наливаме по още една чаша. Снимаме кокошките на стопанката, а мъжът й се появява отнякъде с две евро в ръце, които ни връща заради недобре работещата сушилня, която „трябва да сменя някой ден, ама защо не го правя, не зная, ще взема днес да купя нова” и така до догодина. Малък жест от негов страна, но той ни показва, че Испания не случайно е дала на света Дон Кихот!
Целта за днес е градчето Деба, която така или иначе е обичайната крайна спирка на третия ден по Крайбрежния път. Разстоянието между Сумая и Деба е наглед твърде малко – под 13 километра, но така или иначе стандартният маршрут е Сарауц-Деба, около 24 километра. Независимо, че вчера изминахме почти половината от това разстояние, усещаме, че днес няма да имаме сили за нещо повече – първо поради болките в крака на нежната част от екипа ни и второ заради факта, че следващата възможна спирка след Деба е Маркина-Шемайн, на повече от 20 километра след Деба, а ние нямаме сили за преодоляването на близо 35 километра.
И така, след закуската тръгваме отново на път – днес по-късно от предните два дни. Сравнително по-късният час ни позволява да си купим малко хляб, чоризо и вода от местната верига Eroski. Разбира се, това, че според нас вече денят е напреднал, не означава, че местните жители са на същото мнение, поради което улиците на градчето са все още съвършено пусти.
Поне наваксваме откъм кафе и наливаме по още една чаша. Снимаме кокошките на стопанката, а мъжът й се появява отнякъде с две евро в ръце, които ни връща заради недобре работещата сушилня, която „трябва да сменя някой ден, ама защо не го правя, не зная, ще взема днес да купя нова” и така до догодина. Малък жест от негов страна, но той ни показва, че Испания не случайно е дала на света Дон Кихот!
Целта за днес е градчето Деба, която така или иначе е обичайната крайна спирка на третия ден по Крайбрежния път. Разстоянието между Сумая и Деба е наглед твърде малко – под 13 километра, но така или иначе стандартният маршрут е Сарауц-Деба, около 24 километра. Независимо, че вчера изминахме почти половината от това разстояние, усещаме, че днес няма да имаме сили за нещо повече – първо поради болките в крака на нежната част от екипа ни и второ заради факта, че следващата възможна спирка след Деба е Маркина-Шемайн, на повече от 20 километра след Деба, а ние нямаме сили за преодоляването на близо 35 километра.
И така, след закуската тръгваме отново на път – днес по-късно от предните два дни. Сравнително по-късният час ни позволява да си купим малко хляб, чоризо и вода от местната верига Eroski. Разбира се, това, че според нас вече денят е напреднал, не означава, че местните жители са на същото мнение, поради което улиците на градчето са все още съвършено пусти.
Ръфайки закуската пътьом, напускаме Сумая.
Пътят ни отвежда стръмно нагоре. След известно време става по-равен и плавно пъплим покрай пасища, лозя и градини. Удивително е как само няколко минути, след като сме напуснали крайбрежното градче, се озоваваме сред планински пейзаж, който по никакъв начин не подсказва, че океанът е само на два километра оттук.
По пътя сме съпътствани от натрапчива миризма с гнил дъх. Установяваме, че нейният източник са надлежно опаковани и подредени бали със сено с цилиндрична форма, редуващи се по протежение на пътя ни и предназначени за добиване на компост. Тази миризма, впрочем, е неизменен спътник на поклонника по това време на годината в тази част на Испания.
Вървим напред и достигаме чудесно място за отдих с множество пейки, маси и чешма, което не пропускаме да уважим и сядаме да си починем. Прави ни впечатление, че масите и пейките, които са най-близо до чешмата, са резервирани за хора с увреждания – знак, че само в България нямаме дори елементарно отношение към инвалидите.
Оттук пътят ни води към селцето Ициар. Класическият маршрут следва тесни черни пътища и/или асфалтирани алеи, като ту се изкачва, ту слиза. Болките в коляното са все по-силни, като особено жестоки са при слизане, поради което се налага в движение да съчиняваме маршрут, който хем да не е по-дълъг, хем да е равен. Именно затова използваме „комбинирано” трасе, при което отчасти се възползваме от шосето между Сумая, Ициар и Деба, а също така подминаваме село Ициар, посещението на което би ни предложило още едно (последно) изкачване преди слизането към Деба.
Оттук пътят ни води към селцето Ициар. Класическият маршрут следва тесни черни пътища и/или асфалтирани алеи, като ту се изкачва, ту слиза. Болките в коляното са все по-силни, като особено жестоки са при слизане, поради което се налага в движение да съчиняваме маршрут, който хем да не е по-дълъг, хем да е равен. Именно затова използваме „комбинирано” трасе, при което отчасти се възползваме от шосето между Сумая, Ициар и Деба, а също така подминаваме село Ициар, посещението на което би ни предложило още едно (последно) изкачване преди слизането към Деба.
По пътя към Ициар
Класически гледки от тази част на Испания: селата са рядкост за сметка на многобройни еднофамилни ферми
Самото слизане се оказва бездруго достатъчно трудно, дори без да прибавяме към него и евентуалното спускане от Ициар. Алеята слиза почти без серпентини (отявлена баска традиция, както вече сме установили и както ще имаме „удоволствието“ да констатираме още многократно по сетнешния си път) по изключително стръмния склон към градчето, което, както може да се очаква, се намира на нулева надморска височина, на устието на поредната – и отново едноименна с градчето – река, слизаща от баските планини и вливаща се в океана.
Албергето на Деба се намира – от наша гледна точка – в началото на градчето (всъщност е в югоизточния му край), в някогашно училище, от което се открива гледка към целия град, проснал се ниско долу покрай реката. С последни сили го достигаме, но само за да установим, че настаняването в него не е толкова просто: поклонниците трябва първо да се отбият в туристическо-информационния център на Деба, където да получат печат в креденсиала, да заплатят нощувката от 5 евро и да получат ключ за албергето. Въпросният туристически център, естествено, е в центъра на градчето, далеч и най-важното – много, много под нас. Затова оставям половинката си пред албергето и с мрачна решителност се отправям надолу по стръмна алея, която прелива в не по-малко страховити стълби, краят на които се губи нейде долу сред къщите на Деба. Тръгвам по стълбите и в този момент с периферното си зрение мяркам нещо, което ме кара да мисля, че халюцинирам – асансьор на около 50 метра от мен. Гледам невярващо, но се оказва, че не сънувам – действително има обществен външен асансьор, и то не един, а два, или по-точно казано такъв на две нива, който свързва високата част на града с ниската. Слава тебе, Господи, слава и на теб, св. Яков!
Албергето на Деба се намира – от наша гледна точка – в началото на градчето (всъщност е в югоизточния му край), в някогашно училище, от което се открива гледка към целия град, проснал се ниско долу покрай реката. С последни сили го достигаме, но само за да установим, че настаняването в него не е толкова просто: поклонниците трябва първо да се отбият в туристическо-информационния център на Деба, където да получат печат в креденсиала, да заплатят нощувката от 5 евро и да получат ключ за албергето. Въпросният туристически център, естествено, е в центъра на градчето, далеч и най-важното – много, много под нас. Затова оставям половинката си пред албергето и с мрачна решителност се отправям надолу по стръмна алея, която прелива в не по-малко страховити стълби, краят на които се губи нейде долу сред къщите на Деба. Тръгвам по стълбите и в този момент с периферното си зрение мяркам нещо, което ме кара да мисля, че халюцинирам – асансьор на около 50 метра от мен. Гледам невярващо, но се оказва, че не сънувам – действително има обществен външен асансьор, и то не един, а два, или по-точно казано такъв на две нива, който свързва високата част на града с ниската. Слава тебе, Господи, слава и на теб, св. Яков!
Слизам с асансьора и започвам търсене на турситическия център, за който, разбира се, нямам представа къде се намира. Лутам се безуспешно из тесните криви улички на старинното градче и в крайна сметка съзирам млад полицай, към когото отправям полувъпросителна-полуимперативна реплика на безспорно перфектен испански: „Центро туристико?!”. След миг колебание той махва с ръка, обръща се кръгом и тръгва да ме води натам. Става ми неудобно и се опитвам да му обясня на английски, че не е нужно да ме води, трябва само да ме упъти горе-долу; отговаря ми (отново на английски), че английският му е много слаб и му е по-лесно да ме заведе, отколкото да ми обясни. Доблестният блюстител на реда удържа на думата си и след по-малко от три минути съм пред информационния център.
Налага се да изчакам една английска двойка, която си е купила културен пътеводител на Еускади за месец август на баски език и ужасно много искат да разберат какво означава всяко указано в него събитие, та изискват от злощастната служителка да им превежда всичко дума по дума на английски. Злочестата й съдба те опитват да облекчат с радостни констатации от рода на това, че са се настанили в хотел „джъст опозит” и че никога не са виждали „булфайт”. Точно като всеки турист те си мислят, че са център на вселената и техните нужди са най-важни от всичко. Казано другояче, не са по-различни от мен.
Бог се смилява над душите им и тъкмо преди да се снабдя с една от няколкото налични туристически щеки и да отнема жалките им животи, изпраща втора служителка, която се заема с моите проблеми. При това изключително компетентно и на чудесен английски. Дори се обажда на непосочено в нито един от пътеводителите и сайтовете за Пътя частно алберге в Маркина, следващата ни спирка, и прави резервация за нас. Малко след това, с ключ в ръка, почти тичам обратно към албергето и се настаняваме.
Албергето в Деба е само по себе си голямо – легла за няколко десетки човека – а в случай на нужда безкрайно голямо, защото не връщат никого, стига да е склонен да спи на матраци, шалтета или просто на пода (в този ред). Иначе баните и тоалетните са добри и достатъчни за всички, има пералня, сушилня и множество простори.
След живителен душ решаваме, че искаме да разгледаме градчето – само по себе си красиво и на красиво място, но без нищо кой-знае колко забележително в миналото или настоящето си. В главата ни дори се върти мисълта за плаж, която обаче бързо отлита предвид доста облачното и хладно време.
Налага се да изчакам една английска двойка, която си е купила културен пътеводител на Еускади за месец август на баски език и ужасно много искат да разберат какво означава всяко указано в него събитие, та изискват от злощастната служителка да им превежда всичко дума по дума на английски. Злочестата й съдба те опитват да облекчат с радостни констатации от рода на това, че са се настанили в хотел „джъст опозит” и че никога не са виждали „булфайт”. Точно като всеки турист те си мислят, че са център на вселената и техните нужди са най-важни от всичко. Казано другояче, не са по-различни от мен.
Бог се смилява над душите им и тъкмо преди да се снабдя с една от няколкото налични туристически щеки и да отнема жалките им животи, изпраща втора служителка, която се заема с моите проблеми. При това изключително компетентно и на чудесен английски. Дори се обажда на непосочено в нито един от пътеводителите и сайтовете за Пътя частно алберге в Маркина, следващата ни спирка, и прави резервация за нас. Малко след това, с ключ в ръка, почти тичам обратно към албергето и се настаняваме.
Албергето в Деба е само по себе си голямо – легла за няколко десетки човека – а в случай на нужда безкрайно голямо, защото не връщат никого, стига да е склонен да спи на матраци, шалтета или просто на пода (в този ред). Иначе баните и тоалетните са добри и достатъчни за всички, има пералня, сушилня и множество простори.
След живителен душ решаваме, че искаме да разгледаме градчето – само по себе си красиво и на красиво място, но без нищо кой-знае колко забележително в миналото или настоящето си. В главата ни дори се върти мисълта за плаж, която обаче бързо отлита предвид доста облачното и хладно време.
Правим един тур за овации, отиваме на плажа, за да си наквасим краката, хапваме набързо нещо от супермаркета, правим някоя и друга снимка – изобщо се държим като класически туристи – и се прибираме за кратко полягане преди вечеря.
След това слизаме за вечеря, насочвайки се към единия от трите ресторанта, които предлагат нещо рядко срещано – вечеря за поклонници между 19 и 21 часа. С такава можете да се сдобиете при представяне на поклоннически паспорт. Въпросният ресторант, обаче, е затворен по неизвестни причини, и отиваме към следващия, който е на самия централен градски площад, току до църквата. Там попадаме във вихъра на нещо, което в първия момент ни шокира, във втория решаваме, че е станало нещо кой-знае какво, но накрая констатираме, че това е нормално поведение на населението за това време на деня (ще имаме удоволствие и после, на други места, да наблюдаваме тази гледка много пъти) – огромно множество хора е изпълнило целия площад, като най-големите концентрации са пред входовете на кръчмите; всички са прави, държат по някакво питие в ръка и на групички обсъждат на висок глас (да не кажем крещят) най-различни теми.
След това слизаме за вечеря, насочвайки се към единия от трите ресторанта, които предлагат нещо рядко срещано – вечеря за поклонници между 19 и 21 часа. С такава можете да се сдобиете при представяне на поклоннически паспорт. Въпросният ресторант, обаче, е затворен по неизвестни причини, и отиваме към следващия, който е на самия централен градски площад, току до църквата. Там попадаме във вихъра на нещо, което в първия момент ни шокира, във втория решаваме, че е станало нещо кой-знае какво, но накрая констатираме, че това е нормално поведение на населението за това време на деня (ще имаме удоволствие и после, на други места, да наблюдаваме тази гледка много пъти) – огромно множество хора е изпълнило целия площад, като най-големите концентрации са пред входовете на кръчмите; всички са прави, държат по някакво питие в ръка и на групички обсъждат на висок глас (да не кажем крещят) най-различни теми.
В даден момент множеството се разцепва и през него като тайфун преминава бясно тичаща група деца, крещейки повече от всички останали; причината за това им бягство се вижда последна – дете, нахлупило на главата си глава на бик, гони останалите по улиците и площада на Деба: скромна имитация на добрата стара баска традиция, надбягванията с бикове в Памплона.
Удивени от тази импозантна проява на градска култура и чувство за съпричастност към дадена общност, сядаме насред глъчката, наслаждавайки й се от сърце, и си поръчваме поклонническо меню. Постепенно глъчката утихва и хората започват да се разотиват; нашата храна също е на привършване. Плащаме и завършваме деня с мудна разходка по крайречната алея на Деба, след което се прибираме по леглата си.
При вечерното миене на зъби установяваме, че мивките в албергето са на „Видима“-Севлиево.
Това си е направо забележително в страната на „Роха“, един от големите производители на оборудване за баня. Щастливи от мисълта, че за пореден път сме дали нещо на света, заспиваме с усмивка.
Comment Form is loading comments...